Петима са. Вижда върховете на главите им, които се отмятат ту в едната, ту в другата посока рязко и отривисто. Напълно изгубил търпение, единият от здрачниците блъска по бутоните като обезумял, а по тях полепват части от разтопената му плът. Всички са подложени на ужасни мъчения, кожата им вече е започнала да цвърчи, а очните им ябълки кипят като врящи тенджери. Всеки миг ще сторят онова, което тя подозира, че хората правят, когато пътуват нагоре в стъклен асансьор и преливат от нетърпение и очакване за предстоящото. Ще вдигнат погледи.

Но, както се оказва, не се налага. Първо я подушват. Цялата задна стена на кабината липсва и абсолютно невъзпрепятстван, мирисът й ги залива като водопад.

С ужасяваща скорост обръщат глави нагоре като един. Очите им срещат нейните.

Объркани са, напълно шокирани, челюстите им увисват и в този малък отрязък от време Сиси насочва пистолета надолу…

Един от тях се мята към празното пространство, където някога се намираше задната стена. Долепва ръце към горната повърхност на кабината, замахва с крака и се оттласква нагоре. В мига щом бледото му лице, наподобяващо месечина, се показва, Сиси вече е готова. Стреля право срещу него.

Главата му изчезва в експлозия от бели пръски.

Обезглавеното му тяло обаче продължава да се придържа. Краката му търсят опората на кабината, а ръцете му замахват към нея. Черните му и остри като бръсначи нокти пропускат лицето й на милиметри. Сиси го сритва в гръдния кош. Обезглавеният здрачник полита в стъклената паст на атриума, като още размахва ръце и рита с крака.

Блъскане, идващо отдолу. Толкова е силно, че Сиси отскача на няколко сантиметра над покрива.

Преобръща се и застава на четири крака с лице надолу. Прицелва се в здрачниците под себе си и се кани да дръпне спусъка. Не го прави. Ако стреля по стъкления таван, той ще се натроши и тя ще падне долу между тях.

Но това няма значение, защото в следващия миг един от здрачниците отскача нагоре. Главата му пробива през стъклената повърхност, все едно се показва над вода. Целият покрив се натрошава на хиляди парченца, които валят върху здрачниците. С писък Сиси пада в кабината, която всъщност сега представлява само една хоризонтална платформа без таван и стени и въпреки това още пълзи нагоре.

Инерцията от падането я прекарва право през тях. Просва се по гръб на твърдия под и изпуска пистолета. Той отскача от пода и пада в атриума. Над нея се издига стена от бледа плът; блокирана е в триъгълник от краката им, глезените, прасците. Няма измъкване. Приклещена е.

Странни са нещата, които й правят впечатление. Не са очевидните. Не е проблясващият копнеж в очите им, нито лигите, стичащи се от челюстите им или тресящите се бузи, шляпащи шумно в редовете зъби. Вместо това забелязва усещаните в гърба вибрации, идващи от двигателя, пробягващата вдясно от нея стена. Проблясъците на залеза, промъкващи се през миниатюрни пролуки в застаналите им плътно едно до друго тела. Гледа във всички други посоки, но не и към тях, защото осъзнава с пределна яснота, че краят наближава и не иска последният образ пред погледа й да са здрачници.

Мисли си за Бен.

И за Дейвид.

За Епап.

За Джейкъб.

За Джийн. За нейния самотен Джийн, нейния тъжен Джийн, нейния недостижим Джийн. Преди години, когато още беше само дете, сънува сън. За момче, което никога не беше виждала и не познаваше. Събуди се и отправи поглед през стъкления купол нагоре към осеяното със звезди небе. За пръв път сърцето й на малко момиченце почувства собствената си празнота. Не й хрумна, че момчето е нещо повече от плод на въображението й, и с годините споменът за този сън избледня. До онзи ден преди две седмици, когато зърна слабата му фигура да приближава към нея. Трепкаща черна линийка на пустинния хоризонт, мираж, който като по чудо постепенно се превръща в нещо материално. Вятърът роши косата му, зъбите му са така бели, а очите така тревожни и истински.

Мисли за купола. Нейният затвор. Нейният дом. Сега, когато здрачът е настъпил, стъкленият купол е изникнал от земята. Представя си как изглежда в момента, когато лъчите се отразяват от сферичната му повърхност. В главата й изниква образ на езерцето под купола с повърхност, неподвижна като огледало, на пръстените колиби, които са празни и ще останат все така необитаеми още векове.

И в тази последна секунда на своето съществуване затваря очи. Чувства се така ужасно, ужасно сама.

45

Изтичвам в преддверието към асансьора, блъскам се във вратата му и надничам надолу към атриума. В началото не мога да схвана напълно какво виждам. Лишена от стени и таван и сведена до проста платформа, кабината се носи към мен, на около двайсет етажа под мен е. Върху платформата шават бледи петна. Но за част от секундата между телата се отваря малка пролука и за миг зървам Сиси. Изражението й е странно спокойно.