Читаем Капанът полностью

И сега вратата вече започва да се отваря. През пролуката се процежда сумрачна светлина. Отворът не е по-широк от два сантиметра, но тя вече се цели. Произвежда изстрел. Насочва оръжието и стреля отново. Чува как срещуположната страна на кабината се натрошава, когато куршумът минава през нея. Късовете стъкло се сипят в атриума. Тя стреля отново. И пак тича, спринтира с всички сили.

Тримата здрачници се мъчат отчаяно да се промушат през все още отварящите се врати. Искат нея. Също така искат да се махнат от стъклената кабина — за тях тя е като фурна, изпълнена с пърлещите лъчи на залязващото слънце. От кожата им се извиват струйки дим.

Куршум уцелва единия от здрачниците в челото и главата му се отмята назад. Следващият пробива черна дупка в адамовата му ябълка. Здрачникът е запратен назад и се блъска в друг здрачник. Двамата падат от асансьора, катурнали се навън през празното пространство, останало на мястото на натрошената стена.

Сиси изпразва пистолета в последния останал здрачник, но заради паниката не успява да се прицели. Един куршум се забива в контролния панел встрани от асансьора и вратите му замръзваш полуотворени. Но пролуката е достатъчно голяма, че последният здрачник да изскочи навън, виещ от болка и със здраво стиснати очи. Подхлъзва се, претъркулва се, изгубва се в сумрака във вътрешността на етажа, щура се покрай стените в издирване на сенки, на тъмнина.

Омаломощен е. Не от куршум — Сиси е наясно, че е пропуснала, — а от ослепителната за него светлина на залеза. Престоят му в асансьора е бил истинско мъчение, адският огън го е пържел чак до мозъка на костите. Но тук, на притъмнелия етаж, е открил истински рай, където да се възстанови.

Сиси го следва, като зарежда нов пълнител. През вратата на заседналия асансьор струи светлина и й позволява да види как здрачникът влачи единия си крак, като че е опашка на гущер, блъска го в стелажите и другите мебели по пътя си. Сега здрачникът е в капан, приклещен е в ъгъла, където се срещат два стелажа с книги. Започва да се катери нагоре с трескави стъпала и ръце, като използва рафтовете вместо напречници на стълба и оставя следа от размекната плът, стичаща се от един рафт на друг.

Сиси вдига пистолета, прицелва се…

Изчезнал е.

Не се спира да обмисля пропуснатата си възможност. Или пък така очевидната си глупост да хукне след него. Просто се обръща и затичва към асансьора. Вратите още са блокирали в полуотворена позиция, но каквато и повреда да е причинил нейният отклонил се куршум, тя очевидно не е засегнала самия асансьор. Наблюдава смаяно как кабината изчезва надолу.

Изръмжаване зад нея, идващо от вътрешността на етажа. Завърта се, като донякъде очаква да види здрачника зад гърба си. Но зърва пред себе си единствено искрящата редица живачни лампи. Знае, че ако ги следва, ще се добере до вратата на отсрещната стена. Нейният изход.

Само че една от лампите в далечния край примигва и угасва. Възможно е да е съвпадение — крушката може да е решила да изгори точно в този миг. Но по-вероятно е пред нея да е застанал здрачникът.

Защото той вече се е възстановил. Възвърнал е зрението си и всичките му предимства са обратно налице. В момента препречва пътя й за бягство. Сиси спира. Обръща се и изтичва до бездната, представляваща атриумът. Поглежда надолу. Зърва стъкления покрив на асансьора да се спуска към фоайето. Единственият й друг шанс за спасение изчезва с всяка секунда.

Вой зад гърба й. Сиси се завърта. Две мъниста блестят в тъмното — искрящите очи на здрачника.

Не се колебае. Вече не. Пристъпва с един крак в атриума и полита в празното пространство. Пада и със силен грохот се приземява върху покрива на пътуващата надолу кабина. Стъклената повърхност издържа, дори и когато тя едновременно отскача и се плъзва по хлъзгавата й повърхност, като едва не се изтърсва от ръба й. Разперва крака и ръце и се притиска плътно. Стената на шахтата се движи покрай нея, номерата на етажите прелитат пред погледа й, докато асансьорът слиза надолу. Вдига ръце, стиснала здраво пистолета и се прицелва. При първия признак на здрачник, подал глава да погледне надолу, ще изпразни пълнителя в черепа му.

И в този момент асансьорът започва да забавя темпо. Спира преди още да изминал дори половината път до лобито. Тя сдържа дъха си, а тялото й се стяга от страх.

Кабината долу се подрусва леко. Вътре, точно под нея, се натъпкват тела.

Дочува проскърцването на зъби и дращенето на нокти по стъклото, предизвикани от агония. Заради сумрачната светлина е. Лъчите на залязващото слънце може да са съвсем бледи и слаби за нея, но болката, която причиняват на тях, е като от бръсначи. Малка лепта, която да платят, за да усетят вкуса на хепър.

Асансьорът потегля отново. Нагоре.

И те още не са я видели.

Тя бавно завърта глава. Поглежда надолу с крайчеца на окото си.