Читаем Капанът полностью

Сиси не успява да види нищо. След като е била изложена с часове на ярка слънчева светлина, тъмнината пред нея й се струва като непробиваема стена. Стиска пистолета още по-здраво. При най-малкото движение, при най-малката следа от сиво в тъмнината ще стреля. Остава в позиция дори след като вратите на асансьора започват да се затварят. Блъскат се една в друга с изненадваща сила и повече не се поместват назад. Стои приклекнала, но когато в кабината зазвучава аларма — достатъчно силна, че да събуди всеки спящ в сградата, ако бъде оставена да продължи — е принудена да вземе решение: да излезе от асансьора или да остане вътре, подвластна на неговата милост.

Поколебава се, а после пристъпва напред. Вратите се затварят зад гърба й.

Погълната е от тъмнина. И тишина.

Опипва стената за бутон, но не открива такъв. Асансьорът си е тръгнал и няма начин да го повика обратно.

— Джийн!

Нищо. Само ехото, отскачащо от невидими стени. Но не е задължително тишината да е нещо лошо. Ако тук имаше здрачници, досега със сигурност биха се събудили. Заради миризмата й. Заради слънчевата светлина, проникнала за кратко, докато вратите на асансьора бяха отворени. Но не се чуват вопли на недоволство, нито дращенето на нокти по стойките за спане. Нищо. Всъщност, ако се съди по застоялия и спарен въздух, явно тук не се е завъртала жива душа от години, дори от десетилетия.

Приисква й се отчаяно да разполагаше с някое от светилата. Би го хвърлила пред себе си и би осветила пода. Но сега всичко, което може да стори, е да чака очите й да привикнат.

Постепенно изникват очертания. Зърва ръба на маса. И формата на работна лампа. Все пак продължава да не помръдва.

— По дяволите — процежда, осъзнала с какъв малък избор разполага. Не може да стои вечно така. Не и при положение, че в главата й още кънтят отчаяните молби за помощ на Епап. Прави крачка напред с протегнати ръце и бедрото й се отърква в някаква мебел. Въздухът е по-застоял, отколкото й се е сторило в началото; облаци прахоляк влизат в очите й и ги насълзяват.

Приближава до настолната лампа и напипва ключа. Изненадва се, когато бюрото бива озарено от бледа сребриста светлина — не е очаквала, че ще проработи. Светлината едва стига да освети дори книгите директно под нея, но за Сиси действа достатъчно ориентиращо, все едно идва от клада.

Работната лампа е първата от редица живачни лампи, строени по протежението на дълга маса. Не успява да види края на масата; простира се в далечина и изчезва. Тръгва предпазливо покрай нея, като включва всяка лампа по път. Много от тях не проработват, вероятно крушките са изгорели от прекомерна употреба или, като се има предвид прахът, наслоил се върху всичко, заради липсата на употреба. Десет метра по-нататък вече е запалила достатъчно лампи, че да успее да различи трите стелажа от ковано желязо около себе си, всички претъпкани с книги.

В далечния край забелязва врата. Врата, която би могла да води единствено към стълбище. Изкачващо се до последния етаж. До Джийн и Епап. Озърта се, несигурна дали да продължи. На това място има нещо странно. Над главата си вижда метална табела, висяща от втория стелаж, която гласи:

БЮРО ЗА СЪТВОРЯВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА ХЕПЪРИТЕ

Страхът я стиска в ледената си хватка. Пренебрегва го и се съсредоточава върху предстоящата задача — да достигне до вратата на противоположната стена. Но очите й не спират да се стрелкат към този надпис и после надолу към томовете книги и бележниците, струпани по масите, много от тях отворени. Лежали са недокосвани по местата си с години, а ако се съди по дебелия пласт прах, дори с десетилетия.

Насочва се към друга работна лампа. Почти в края на масата е. Лампата осветява груба скица на нещо. Поема към вратата…

Какво беше това?

Очите й се насочват обратно към рисунката. Всъщност представлява карта, но не наподобява нищо, което е виждала преди. Тази обхваща не само метрополиса или, дори като картата в дневника на Учения, прилежащите територии. Тази карта покрива цялата Земя. Планински вериги и долини, безкрайни пустини, редуващи се с гъсти гори. Карта, която дори илюстрира краищата на земята, скали, спускащи се към бездънни пропасти. Преди никога не е виждала теоретична карта от такова естество. Прегърбва се, за да погледне по-отблизо, но дъхът й вдига облаци прах. Той прониква в ноздрите й и тя киха шумно и невъздържано. Картата се помества и разкрива друга карта отдолу.