Пистолетът в ръката ми произвежда изстрел, преди дори да съм осъзнал, че се прицелвам и натискам спусъка. Куршумът пробива дупка в меката бледа маса на около метър от Сиси. Телата се сгърчват като флаг, духан от вятъра; едно от тях се катурва и пада от платформата право надолу към атриума, размазва се върху мраморния под на фоайето. Но останалите изглеждат незасегнати.

Отново дърпам спусъка. Щрак. Патронникът е празен.

Все още изкачващият се асансьор сега е на около петнайсет етажа под мен. Твърде далече, за да се хвърля — от тази височина най-вероятно ще отскоча от платформата и ще полетя към атриума, където ще намеря смъртта си. Но няма време за губене. Приклякам и скачам. През дрехите ми свисти въздух; белите ми дробове се качват в гърлото. Летя с разперени ръце към изкачващата се платформа.

46

Сиси

Здрачниците се скупчват около Сиси. Съскат силно, вонящият им дъх свисти между оголените зъби.

Толкова е тъмно тук под тях, така студено.

Всичко се случва тъй бързо, после едва ще може да си припомни поредицата от събития.

Изстрел от пистолет. После летящо петно. Нещо, идещо отгоре, се блъска в здрачниците. Ужасяващ грохот. Някой се е строполил на пода. С такава сила, че цялата платформа се раздрусва и забучава.

Здрачниците се блъскат един в друг като плочки на домино и политат към атриума. На платформата остава само един здрачник, който е замаян и временно е извън строя.

Който и да е този, тръшнал се на платформата, отскача към ръба й и е на път да падне.

По-късно няма да може да обясни какво я кара да протегне ръка. Но все още свита на пода, тя замахва към неясното петно, което се изплъзва.

Около китката й се обвиват нечии пръсти. Петното минава отвъд ръба, но още я стиска.

И сега я влачи през платформата. За да избегне по-нататъшно изпързаляне, тя захваща с крака глезените на дезориентирания — но бързо влизащ във форма — здрачник.

Лицето й достига до началото на бездната и тя се взира надолу към предизвикващите световъртеж дълбини на атриума. Изпопадалите здрачници лежат далече под тях, размазани на пода на фоайето. Навсякъде има парчета стъкло.

А точно под нейното лице се намира това на Джийн. Потната му ръка стиска нейната. Постепенно се изплъзва.

Здрачникът поклаща глава и изсъсква. Насочва очи към Сиси.

Сиси и Джийн се гледат отчаяно един друг.

— Помогни ми — продумват едновременно.

47

— Помогни ми — прошепвам през стиснати зъби.

— Джийн — произнася Сиси. Очите й казват останалото. Умоляват ме. Защото не може да ме задържа повече.

Над нея изниква тъмна сянка. Здрачник е.

— Сиси! — крясвам. — Пусни ме.

Тя продължава да стиска. Сянката му пада върху нея.

Аз се освобождавам от ръката й. В същия този миг тя се завърта с лице към него.

Във въздуха съм, не докосвам нищо, освен празното пространство. Падам. С вик се вкопчвам в нещо — каквото и да е — и ръката ми улавя нещо плътно, стърчащо от долната страна на врата. Търся опора, докато ръцете ми не се добират до металната рамка на асансьора и вече съм способен да изтласкам тялото си на пода на кабината. Гравитацията ме притиска, докато асансьорът продължава да пътува нагоре.

Сиси стиска здрачника за шията. Тя е по-слабото създание от двама им, но не и сега, не и след всичко, през което е преминал той. Кожата, ставите, мускулите и плътта му са омекнали, изложени на слънчевите лъчи и в момента представляват по-скоро гъста каша, отколкото твърда маса. Изравяйки скрити запаси от енергия, Сиси запраща главата му към все още прелитащата покрай нас стена. И я задържа там. Заради светлината черепът му е придобил консистенцията на обелено варено яйце. И макар че здрачникът се съпротивлява, като размахва ръце и се мъчи да рита, Сиси не отпуска хватката си. Притиска главата му към отминаваща стена и, като настъргано сирене, скоро тя е накълцана и вече не съществува.

Асансьорът достига последния етаж.

Зън.

48

Напълно изтощени изпълзяваме от платформата. С цел да задържим асансьора и да не позволим да слезе надолу и да натовари още здрачници, запречваме прага с тялото на обезглавения здрачник. То ще спира вратите да се затворят. Или поне за известно време. Ще се плъзгат в двете посоки около него като настойчиви беззъби челюсти и ще мачкат сведената до желе плът. Накрая ще смелят здрачника на пихтия и това ще им позволи да се хлопнат.

Поглеждам към Сиси. Дрехите й са омацани с жълтеникава кремообразна субстанция. Взира се навън към чезнещата слънчева светлина, а в косата й, подобно на скъпоценни камъни, са се заплели блещукащи парченца стъкло.

Изглежда с десет години по-стара от деня, когато се срещнахме за първи път при езерцето. Цялата невинност, съдържаща се под кожата й, се е закалила и е прераснала в неподатливост.

— Епап? — пита.

Клатя глава.

Очите й се навлажняват, но от тях не се откъсва и сълза.