Читаем Границата полностью

достигнаха след множество нощи заседания на съвета Джерико и другите граждани.

Техният град на мечтите сега съществуваше в някакво друго измерение, в друг къс от

пространството и времето, който горгоните защитаваха от войната, разкъсваща

истинския свят.

Защитаваха го също и от мъглявите. От всички проблеми и грижи на

измъчваната земя. Осигуряваха им храната и напитката, както и всички нужди на

човешкия живот чак до сапуна и препарата за миене на чинии. Дори тоалетната

хартия не свършваше никога, а се намираше на безкрайно руло, което се

самовъзстановяваше при необходимост. Някои от гражданите смятаха хартията за

прекалено тънка и твърдяха, че миризмата й напомняла на дезинфектант в болнична

стая.

От момента, в който Ню Идън беше преместен, нямаше нито една забременяла

жена. Нямаше и умрели - нито хора, нито домашни любимци. Цервикалният рак на

Мериън Доусън просто изчезна, също и емфиземата на Глен O’Xapa. Макар че

осемдесет и четири годишният Уил Донъридж все още използваше бастун заради

изкуствената си става, той се справяше чудесно и обикаляше из града почти по цял

ден.

Много хора обикаляха града по цял ден.

А някои, сполетени от безсъние, го обикаляха и нощем. Понякога и кучетата

виеха нощем, но това беше звук, с който се свикваше.

Нашата Мравешка ферма - помисли си Джеферсън, докато гледаше тварта в

елегантната й роба в черно и златно, с дългата и черна коса и светлосините очи,

които, без да мигат, виждаха и знаеха всичко. Ето я и нашата създателка.

Джеферсън не знаеше дали „тя“ беше едно същество или множество, събрани в

едно тяло. Не смееше и да предполага дали всъщност изобщо е женска. А как

изглеждаше наистина, без маскировка... тази мисъл го ужасяваше и той се стараеше

да я прогони, доколкото му беше по силите.

Понеже ето я пред него - неговата звездна кучка от небесата, и докато галеше

бузите му и си играеше с героичната на вид трапчинка в силната му и благородна

брадичка, тя започна и да го захранва с умствени образи, все негово собствено дело.

Знаеше всичките му подвизи и злодеяния от миналото, знаеше лицето, аромата и

допира на всяко годно за чукане майче и всяка дрогирана или изгаряща от болка

тийнейджърка във всяка мотелска стая, за която някога бе плащал с картата „Виза“

на скритата си сметка. Сега му ги предлагаше - върволица от плътски пиршества,

които с времето се бяха превърнали в главната мания на живота му - и тези образи от

страстното му минало бяха толкова потентни, че без значение дали тя е извънземна

твар и дали е от женски пол, Джеферсън Джерико реагираше на онова, което

виждаше: то беше проява на единствената истинска сила, която бе опознал, и за него

тя касаеше не толкова греховете, колкото печалбите в играта.

Нали знаеш, че куфея да те съблека.

Дали го изрече на глас или с мисъл? Устата й не беше помръднала и може все

още да владееше човешкия език само отчасти, но играчката си владееше до пълно

съвършенство.

Пръстите й разхлабваха вратовръзката му. Той знаеше, че разсъбличането му й

носи наслада - струваше му се, че този ритуал я води почти до екстаз, защото очите й

горяха като метеори в нощта, докато тя пускаше вратовръзката „Бен Силвър“ на

земята, сваляше сакото му и започваше да разкопчава ризата му „Брукс брадърс“.

Докато разкопчаваше колана му и дърпаше ципа на панталона, грейналото й от

наслада лице внезапно сякаш се размекна като восък и се разтече по костите и

Джеферсън бе принуден бързо да отклони поглед да не би твърдостта му да спадне...

но тя долови това незабавно и до такава степен заля ума му със спомени за минали

завоевания, стенания и оргазмичните тръпки на легионите жени, паднали в плен на

чара му, че той самият, най-просто казано, остана омагьосан.

Мой Джефер-сине... Хвани ме за ръката.

Той задържа панталоните си с една ръка и с другата пое дланта й. Както винаги,

допирът бе до почти човешка плът, която не успяваше съвсем да уподоби усещането.

Тя го поведе към леглото, където той седна, за да й позволи да свали лъснатите му

обувки и чорапите - тя го стори полека, бавно... отново - почти водещ до екстаз

ритуал. После - бавно, полека - смъкна панталоните му и боксерките на сини карета,

мислено му нареди да легне по гръб на леглото и на свой ред се плъзна до него.

Заела най-сетне позиция, тя се захвана да си играе с онзи негов съществен орган,

който явно смяташе за толкова харизматичен, колкото и всяка една жена, която

Джеферсън някога бе качвал на небесата.

Когато умът на Джеферсън започна да го предава, горгонската му господарка го