Читаем Границата полностью

- Така по-приятно ли е? - попита тя с глас, в който се смесваха дрезгава закачка и

високите, меки регистри на малко момиченце.

Понякога не успяваше веднага да докара и звученето на гласа.

Джеферсън си помисли, че е казал „да“. Не беше съвсем сигурен, понеже цялото

преживяване му се струваше като сън и се замъгляваше на моменти, и много често

той се чуваше да говори само като ехо от неизмеримо разстояние.

- Ти самият изглеждаш много удоволствено - похвали го тя. Опипа възела на

вратовръзката му. Пръстите й май бяха прекомерно длъжки и ноктите изглеждаха

като бяла пластмаса. - Много ми е удоволствено да те гледам! - Наведе се по-близо

до лицето му и пронизващите й сини очи се втренчиха вътре в него, сякаш си

избираха начална точка за дисекция. - Мой сине Джеферски, ела да поиграеш с

кучката си... - устата й се изкриви лекичко. - Исках да кажа... звездичката си.

Да - помисли си той, че е отговорил. – Звездичке!

Ръцете й - дали пръстите се бяха поправили? - литнаха към лицето му и полека

се плъзнаха по бузите и надолу по ръба на челюстта. Усмивката й не се променяше,

но тя си беше лукаво човешка усмивка с измамно идеални човешки зъби зад устните.

Онова, което най-много изнервяше Джеферсън, беше, че тя никога не мига. Никога.

А може и да не умееше, понеже, когато понякога той си мислеше „Моля те, мигни...

моля те, мигни!“ с граничеща с паника молба, тя не го правеше, но и не повдигаше

дума за този си недостатък, макар той да знаеше, че винаги чете мислите му.

Можеше да я усети как рови в главата му и го проучва. Винаги любопитна.

Повдигаше скалите на живота му и наблюдаваше какво ще изпълзи изпод тях.

Знаеше всичко за него, вероятно го бе знаела още от първата им среща. Която беше...

кога? Времето му се струваше гумено, чужд предмет. Два месеца след онази случка с

Реджина и пистолета? Когато те с Алекс Смит, Дъг Хамърфийлд и Анди Уорън

изкараха един от пикапите извън Ню Идън в опит да намерят все някъде бензин.

Тази нощ в края на юни, когато небето бе нашарено със сини светкавици и след

няколко мили в южна посока Дъг нервно се обади от задната седалка:

- Джеф... по-добре да обръщаме обратно. Твърде много се отдалечихме. Не

мислиш ли?

Всичко тънеше в мрак, прорязван от светкавиците в небето. Те караха отзад туби

и имаха маркучи да източат бензина, ако намерят такъв изобщо. Всички

бензиностанции около Ню Идън отдавна бяха пресъхнали и изключени. А

проблемът беше, че мъжете в града използваха твърде много бензин в търсенето на

още, налагаше им се да се отдалечават все повече и повече от убежището си. А

целият свят около тях тънеше в мрак, като изключим конусите на фаровете, и при

това единият бе взел да отслабва.

- Да се върнем - каза и Алекс. - По-нататък няма нищо.

- Ще опитаме отново утре - добави Дъг. - Когато сме в състояние поне да

виждаме.

- Аха - съгласи се Джеферсън. - Ами добре.

Той отклони пикапа по един черен път, за да даде заден и да обърне, и внезапно

право пред тях, изправени в светлината на гаснещите фарове, се показа група от

дванадесет безлики, облечени в черно войници на мъглявите. Съществата се взираха

нагоре в изкривеното небе и оръжията им също бяха вдигнати.

- О, мамка му! - изкрещя Анди.

Дъг трескаво му се развика:

- Млъкни, млъкни!

Джеферсън се опита да даде на задна и да подпали гумите, но съединителят се

приплъзна и скоростите изгъргориха с такъв шум, че биха вдигнали и мъртвите

войници на Конфедерацията от обраслите им с мъх гробове. Няколко от мъглявите

явно чуха звука и обърнаха лицевите си маски и оръжията си към тресящия се пикап.

- Ще ни изтрепят! - изкрещя Алекс право в ухото на Джеферсън.

Той не виждаше изход освен онзи, който му бе известен открай време: да кара

напред и майната му на всичко. Така че намери първа скорост и настъпи педала до

тенекията. Пикапът се натресе в няколко мъгляви, докато останалите се замъгляваха

в каквато там зона или измерение умееха да навлизат. По предното стъкло плисна

кафява течност. Гаснещият фар се пръсна.

- Дай, дай, дай! - викаше Алекс.

Ускоряваха по черния път с над седемдесет мили в час и пропадаха във всяка

една дупка чак до скута на Исус.

Погледнал назад през вихрите прахоляк, Дъг нададе задавено стенание.

Джеферсън видя в страничното огледало поток от нажежен до бяло пламък да

връхлита към пикапа, досущ потоп от огън. След миг вече ги беше достигнал - твърде

бързо, за да успее да го избегне. Нямаше начин да надбяга огнения език, нито да му

се измъкне. Пламъците погълнаха задницата на пикапа и стопиха гумите, взривиха

резервоара и докато вътрешността на колата се превръщаше в нажежена пещ,

Джеферсън Джерико...

...се озова седнал на тераса, която гледаше към потънала в зеленина градина. В