Читаем Границата полностью

- Момчето - продължи тя - е намясто, наричано Коли-радост. Знаеш ли това

място?

- Колорадо - поправи я той. - Чуй... не, моля те... не мога...

- Можеш и ще действаш. Дали сме ти много, мой Джефер-сине. Много. А

многото дадено може да стане много отнето. Ще бъдеш отстранен от това място и

пратен да търсиш момчето. От теб зависи да изпълниш нашите заповеди... - тя

замълча за момент, а после гласовете се поправиха: - Нашето желание. Щом то се

сбъдне, може да се върнеш у дома и всичко ще е наред.

Джеферсън почти се изсмя на глас при тези думи, но онова, което блъвна от

устата му, беше по-скоро задавено изпъшкване. Успя да изрече:

- Не всичко може изобщо да се оправи.

- Възнамеряваме да спечелим този конфликт - по лицето на горгоната танцуваха

сенки от пламъчетата на свещите, а гласовете й се надигаха и спадаха. - Ще бъдем

благожелателни господари. Но сега... се нуждаем от момчето, а ти трябва да поспиш

дадено време.

Джеферсън долавяше, че вграденият отзад на врата му уред е започнал меко да

пулсира. Беше досущ все едно топли длани масажират раменете му и усещането

започна да се разпростира по гърба и по ръцете му, надолу по гръбнака, чак в бедрата

и краката.

- Спи - нареди горгоната.

Джеферсън стрелна поглед натам, където би следвало да се намира лицето й, но

видя само черна дупка над лъскавата роба.

- Спи! - подканиха го хилядата гласа.

Успокоителната топлина на импланта го унасяше, приспиваше, изпълваше

главата му със спомени за красавицата, която това женско същество бе

представлявало преди малко. Усети сънят да го връхлита и не можеше да се бори с

него: не искаше да се бори с него. Отпусна се отново на леглото в тази измислена

стая във френско имение, изтегна се и затвори очи, дишаше дълбоко и равномерно, а

последното нещо, което я чу да казва - навярно пряко изречено в ума му - беше:

Ще познаеш момчето, когато го намериш, мой Джеферси-не. Сега почивай в

мир. Заслужил си го.

ТРИНАДЕСЕТ

- Ох! - прошепна Оливия и това тихо, ужасено възклицание всъщност

оповестяваше разпадането на света на парчета.

Мъждивата светлина на бледия изгрев разкриваше целия размер на кошмара.

Беше катастрофа на квадрат. Беше сбор от пожар, прахоляк и смърт. Беше огромно

мъртво влечуго във всекидневната и никой не можеше да го изхвърли на боклука.

Ранените се препъваха в неспирен поток, полека-лека изнасяха и мъртъвците, а

Оливия седна на напукания паркинг, почти под сянката на катастрофиралия

горгонски кораб, скри лицето си с ръце и й се искаше да плаче, да захвърли всичко,

но Итън все още стоеше до нея и тя не можеше да се отпусне, понеже и в този ад

продължаваше да бъде предводителката. Итън не я бе изоставял и дори сега

стърчеше наблизо, загледан в окървавените и покрити с прах силуети, които

изникваха от здрача.

Беше забелязал наоколо да щъкат няколко войници на мъглявите. Знаеше, че

някъде в комплекса има още един горгон, вероятно скрит дълбоко в руините -

мъглявите нямаше да си тръгнат, докато не го ликвидират. Итън беше покрит с прах

и умора, а влажните му дрехи смърдяха на горгонска гадост. Корабът вече бе

започнал да губи шарките си, цветовете му избледняваха до мрачно сиво

еднообразие. След няколко дни смрадта на гнило щеше да е непоносима. Въпреки

това сиваците сигурно щяха да довтасат тази нощ в търсене на месо и като нищо да

седнат на трапезата на мъртвия извънземен кораб. Самата мисъл за това накара

момчето да потрепери, а споменът за краткия миг, в който зърна горгона...

Той беше взривил чудовището. Беше го изпарил безследно, като просто си го

пожела. Ръката му се беше върнала в нормално състояние - и дланта, и мозъкът,

всичко. В норма. Но си мислеше, че нормалното за него доста се различава от това за

всички останали, които бяха преживели катастрофата. Струваше му се, че си спомня

как е видял нещо като побеснели стършели или огнени куршуми да се врязва в

горгона и да го разкъсва на парчета. И онзи откат, който го събори, сякаш наистина

бе стрелял с ужасяващо мощно оръжие... Огледа отново дланта на дясната си ръка,

както бе направил вече няколко пъти. Не видя нищо друго, освен линиите на

съдбата.

А след това си позволи да помисли по въпроса. И остави изводите да се запечатат

дълбоко.

Аз не съм обикновено хлапе. Джей Ди беше прав. Аз съм нещо различно.

Вече... вече не съм съвсем човек.

От руините все още излизаха оцелели. Неколцина - окървавени и пребити - се

навъртаха около Оливия и я чакаха да заговори, да вземе контрола, отново да