Читаем Границата полностью

средата на градината имаше сребърно езерце. По дърветата висяха жълти и червени

плодове, които напомняха ябълки, но бяха със странна форма. Въздухът миришеше

така, сякаш е прекаран през климатик, имаше лек метален привкус. Джеферсън

осъзна, че носи бяла роба от подобен на коприна материал, а на краката му са

надянати бели сандали, приличащи на гумени. Погледна към неизгорените си ръце

и прокара длан по неизпепелената си коса, въздъхна изумено, сполетян от идеята, че

наистина - и при все множеството си грехове - е бил допуснат в Рая. За малко да се

разплаче.

И точно тогава тя излезе плавно на терасата, облечена в роба, която блещукаше с

милион цвята на светлината на изкуственото слънце, и му се усмихна с уста, която все

още се нуждаеше от усъвършенстване, и каза с глас, който звучеше като да слушаш

дузина вайкащи се в няколко регистъра наведнъж:

- Прочетох. Написано е... че врагът на врага ми е мой приятел. Не е ли така, Леон

Къш-от-мене? Или предпочиташ Джефер-сине-йерихонски?

Щом Джеферсън се опита да стане и изгубил равновесие, се пльосна на

лъскавите камъни, които покриваха терасата, тя се надвеси над него с ослепително

бяло сияние зад гърба, вдигна твърде дългите си ръце към него и рече:

- Не бой се от мен. Аз те спасих. Дали говоря добре?

Да... да... говориш добре... да.

- Аз съм изучена. Уча се - поправи се тя сама. - Толкова много за... - тя потърси

правилната дума и уточни: - за попиване. Аз съм... - отново последва пауза, докато тя

събираше думите си. - скромна ученичка - продължи, а гласовете й се надигаха и

спадаха, докато Джеферсън Джерико не си каза, че не е влязъл в Рая, а е бил

завлечен в Ада.

- Ах! - възкликна тя с лека усмивка под немигащите си, блещукащи в червено

очи. - Непременно да ми обясниш тази концепция.

По едно време той заспа. Когато се събуди, седеше в синьото си кресло

„Адирондак“, обърнат към окъпания в утринната светлина Ню Идън, и беше облечен

в същите дрехи, които носеше, когато заедно с тримата други мъже потеглиха

предишната вечер. В основата на врата си, между плешките, усещаше леко дразнене -

като ухапване от тенесийски комар. Чувстваше се замаян и изгубил сили - какво й

имаше на слънчевата светлина? Къде беше слънцето? Лъчите му притежаваха син

оттенък и небето беше бяло и безлично. А дрехите, които носеше... бяха същите, но

същевременно не абсолютно еднакви. Материята на ризата му... да, беше на сиви и

бели райета, но, платът стоеше някак мазен, както и панталоните му, все едно са

изработени от неизвестна синтетична материя.

- Реджина! - провикна се, докато се изправяше и се препъваше към къщата. -

Реджина... скъпа!

Научи, че го е нямало два дни. Дъг Хамърфийлд, Алекс Смит и Анди Уорън не се

завърнаха. А и в Ню Идън имаше нещо променено. Скоро стана ясно, че опитите да

се излезе оттам с кола, пеша или на колело, те връщат право обратно в града.

Нямаше изход. Кръгът беше затворен като в творенията на Данте. А най-

прокълнатото нещо беше, че просто се обръщаш наобратно, без да го усетиш, и ето

те... отново у дома, в царството на Играчите на едро.

В шест заранта, дванадесет на обяд и шест вечерта на масите в трапезариите се

появяваха бели квадрати от вещество, което напомняше на вид резени тофу, заедно с

гладки метални съдини с тебеширена, подобна на мляко субстанция. Нямаше начин

да присъстваш и да видиш как се появяват - просто възникваха намясто между

вдишванията и примигванията. Никой не можеше да види и как изчезват съдовете,

но се изпаряваха в нищото дори ако ги сложиш в кутия и ги заключиш в килера. Не

можеха да бъдат нито смачкани, нито сплескани. Храната и питието имаха леко

горчив вкус, но пълнеха стомаха и дори бяха пристрастяващи. Имаше хора, които

казваха, че тази храна им изпраща най-прекрасните сънища, и започваха да

проспиват животите си.

Нямаше дъждове, нямаше бури, нито промени в климата. Всеки ден беше

слънчево с леко синкав оттенък и небето - безлико и бяло. Светлината разцъфваше

сутрин и избледняваше вечер. Тревата спря да расте, но си оставаше зелена - като

изкуствена. Листата на дърветата никога не пожълтяваха и не падаха. Четвърти юли

беше Хелоуин, Ден на благодарността и Коледа, Нова година и Свети Валентин - без

разлика. Ню Идън разполагаше с течаща вода и ток. Крушките никога не изгаряха.

Тоалетните не се задръстваха и не се препълваха. Нищо не се нуждаеше от

пребоядисване, освен ако не ти се боядисва. Уредите в домовете - съдомиялни,

гаражни врати, часовници, дивидита, перални - никога не се повреждаха. Когато

изнасяха боклука, от зелените кофи го взимаха невидими и нечути екипи по

поддръжката.

Ню Идън беше станал най-идеалното място не от този свят, до каквато истина