Читаем Границата полностью

да се предпази от наказанието, и изпищя мъчително, понеже нападателят му го

блъсна и удара понесоха двата му счупени пръста. Дейв сграбчи мъжа за брадата.

- Не си ни казал за това, а? Защо? Понеже все още шпионираш за тях ли?

- Той вече не е шпионин - кротко заяви Итън. – Устройството му е имплантирано,

когато са го прибрали навремето. Горгоните са си събирали хора като опитни

зайчета.

- Аха. Знам всичко за онези проклети зайчета.

- По някаква причина - продължи Итън - кралицата на горгоните смята

Джеферсън за много интересен...

Знаеше причината - любопитството към човешката анатомия - и нямаше

желание да рови по-надълбоко в темата.

- Било му е спестено превръщането в оръжие, но са му поставили устройство за

контрол и наблюдение. Вероятно е малко, с размера на топлийка според вашата

система, но е мощно. Той няма представа как другояче може да бъде използвано,

освен да му носи болка, когато не се подчинява.

- Изслушайте го... слушайте... - умоляваше Джеферсън.

- Ще ми дадете ли нож, за да го изрежа от копелето?

- Съмнявам се, че изобщо ще успееш да го намериш. Ако... извадиш късмет, нали

такъв е изразът, то пипнеш ли импланта, това вероятно ще донесе незабавна смърт и

на двама ви.

- Сигурен ли си, че ни трябва? Кълна се, че предпочитам да го изкарам навън и

да го гръмна.

- Пусни го, Дейв - каза Итън. - Независимо какъв е бил сега е на наша страна.

- Винаги съм бил. Кълна се, че...

- Затваряй си човката - изръмжа Дейв и се изкушаваше да разклати и втори зъб

на пастора, но освободи хватката си и отстъпи назад. Попита момчето: - А сега какво

ще правим?

- Продължаваме, докато още можем. Смятам, че горгоните си любопитни накъде

сме се запътили. Кралицата вероятно ще иска ди знае, защото тя несъмнено разбира,

че нямаше да излезем на открито, ако не беше жизненоважно. А и скоро ще трябва

да си потърсим гориво... - Итън положи длан на рамото на Оливия и когато тя

погледна в странните му сребърни очи, видя не студа на космоса, а топлотата на

състраданието. - Наистина съжалявам за Джей Ди и още повече че не можах да

помогна. Но той така пожела и имаше нужда да следва пътя си, независимо дали сме

съгласни с него, или не. А ние трябва да продължим веднага, щом сме в състояние.

- Искаш да кажеш, когато видя нещо през стъклото - поправи го Хана. Поне в

момента разполагаше с два фара, макар че десният гореше по-слабо от левия.

- Да, когато видиш нещо - отвърна Итън. Премина по пътеката до седалката,

която беше напуснал, но преди да стигне до нея, Ники се изправи. Сега се боеше от

него - наистина се страхуваше, понеже разбираше, че той не е момчето, слязло с

Джон Дъглас от автобуса. Знаеше, че няма да я нарани - той го видя ясно, - но при все

това в него имаше странност, която тя вече не беше в състояние да понесе.

В окото й блестяха сълзи.

- Ти го прогони - каза Ники - и дори не му позволи да се сбогува!

- Време беше - обясни той с тих глас. Проследи как сълзата се търкулва по бузата

до брадичката й и тупкащото в него сърце, което поддържаше кръвообращението и

всички други системи, натежа от мъка, че това момиче се бе държало с все сили за

човека Итън, а сега знаеше, че трябва да го пусне. Тя вече бе изгубила толкова много.

Образите в съзнанието й бяха ужасяващи и трагични. Той я докосна само за миг и

след това се оттегли, понеже дългът му бе по-важен.

- Той разбираше, че съм готов - каза новият Итън.

- Аз не. И няма да разбера. Жестоко беше да не го оставиш да живее!

Как би могъл да я накара да разбере, че без неговите сили човекът Итън щеше да

е мъртъв много отдавна? И че да се сложи край на войната и да се даде шанс на

расата им да оцелее, е задача от голям космически мащаб и тя трябва да бъде

изпълнена... дори ако изисква решения като това - наречете го жестокост, ако щете.

Не беше в състояние да я убеди.

- От тази точка нататък имам нужда от пълния капацитет на тялото и ума.

Рефлексите, нервната система... всичко. Не мога да ги деля с него, Ники!

- Не ме наричай по име! - отдръпна се тя от него, макар да не напусна мястото си.

- Ужасяваш ме!

Нямаше как да отговори на това обвинение. Не можеше да изложи по-ясно и

вярно простата истина.

- Ще ида да седна ето там - заяви Ники, обърна се, видимо погнусена, и отиде да

се настани точно зад Дейв.

Итън се върна на мястото си. През прозореца видя, че дъждът спира. Бурята бе

отминала, но предстояха други.

Хана запали двигателя, включи фаровете и изпробва чистачката. Моторчето й

все тъй издаваше неприятен звук, но перото успяваше да поддържа стъклото чисто.

Тя се съмняваше, че ще издържи дълго време да стърже по метала.

- Предполагам, вече може да потегляме. Всички готови ли са?

Никой не отговори.

- Хайде, дий! - промърмори Хана под нос с дрезгав шепот.

На ниска скорост започна да отдалечава автобуса от тялото, проснато на