— Оня мръсник Жулиен — казва Брент, гласът му е приглушен от рамото на Къртис — Трябва да е той.

— Жулиен е мъртъв — казва Къртис, очите му са залепнали за екрана. — Загина миналата година в автомобилна катастрофа. Прочетох за това в… — Изведнъж издава сподавен вик.

Обръщам се към екрана и разбирам защо. Фигурата с качулката се е обърнала с лице към нас.

За да ни покаже развятата си платиненоруса коса.

60

Десет години по-рано

Изминаха четири дни от злополуката на Одет. Гледката на многобройните тръбички, които излизат от тялото ѝ, не е станала по-поносима, но карам всеки ден до долу, за да я посетя. Това е най-малкото, което мога да направя. Аз я докарах дотам. Ако не бях казала онова на Саския, тя щеше да се яви на състезанието и Одет нямаше да падне.

Още не си е възвърнала движението на ръцете и краката. Счупила е прешлен C2. Най-лошият вид гръбначна травма. Докторите чакат резултатите от скенера, за да видят колко е увреден гръбначният мозък.

Галя ръката ѝ, макар да знам, че не може да го усети.

— Къде е Саския — пита ме тя. Всеки път това е първото, за което ме пита.

— Съжалявам — казвам аз, — не знам.

Днес следобед спасителната служба прекрати търсенето, но нямам сили да ѝ го кажа. С изчезването на Саския сега се занимава полицията.

— Къртис каза, че родителите им ще дойдат — казва Одет.

— О, той е дошъл да те види? Да, те пристигнаха вчера и се присъединиха към търсенето.

Днес, когато се отбих у Къртис, за да видя дали има някакви новини, се срещнах с тях. Искаше ми се да ги бях срещнала при различни обстоятелства.

Докторът се приближава към леглото на Одет. От мрачното му изражение и от начина, по който държи папката като някакъв щит, усещам, че новината е лоша.

Докторът казва нещо на Одет на френски. Parents. Пита я къде са родителите ѝ. „Отидоха до столовата да хапнат нещо“. Явно Одет му го казва, защото той понечва да излезе от стаята. Ще почака, докато родителите ѝ се върнат.

Одет крещи след него и той се спира на вратата. Иска да чуе новината сега. И аз бих постъпила така. Отчаяно иска да разбере.

Докторът се връща до леглото.

— Да изляза ли? — питам аз.

Очите на Одет се стрелкат към мен.

— Не. Остани.

Докторът поглежда към папката си, сякаш се опитва да забави неизбежното. Най-накрая заговаря с тих, сериозен глас.

И лицето на Одет се сгърчва точно като лицето на Къртис и на родителите му днес следобед. Докторът потупва Одет по ръката и казва още нещо.

Една-единствена дума се изтръгва от устните ѝ. После ги стиска здраво и затваря очи. Докторът кима и се запътва съм вратата.

Устните на Одет треперят и се гърчат, сякаш някакъв ужасен звук се мъчи да излезе оттам. Сълза се търкулва по подпухналата ѝ, охлузена буза. Стоя там, не знам какво да кажа. Няма нужда да я питам дали е добре, защото явно не е.

През стиснати зъби ми казва:

— Върви си.

— Окей — казвам ѝ, — ще дойда утре.

— НЕ. Не идвай.

— Нали не го мислиш?

Одет отново затваря очи.

Догонвам доктора по коридора.

— Какво ѝ казахте?

Докторът се обръща, колебае се, очевидно объркан от проблема, който представлявам. Ще наруши ли лекарската тайна, ако ми преведе това, което току-що ѝ каза?

Разсейва се от бипкането на пейджъра. Поглежда го.

— Много съжалявам — казва той на английски, готов да се отдалечи, — с времето може да възстанови известно движение на горните крайници, но никога няма да може да ходи.

61

В настоящето

— По дяволите — Къртис се свлича на пода. — По дяволите.

— Това не е сестра ти — казва Брент.

Предупредителен сигнал отеква в главата ми. Как може да е сигурен?

Лицето на Къртис е побеляло, очите му са фиксирани върху фигурата на екрана:

— Десет проклети години. Защо ще ни го причини? Защо ще го причини на мама?

— Чуй ме, брато — казва Брент настойчиво, — който и да е, не е Саския.

Защо е толкова сигурен?

— Един път не се опита да се обади — задъхва се Къртис — Къде е била през тези години?

— Не ме чуваш! — крещи Брент. — Казвам ти, че не е Саския!

Отчаянието в гласа му ни кара да млъкнем. Обхваща ме ужасно предчувствие и някак знам какво ще каже Брент. Това, което прочетох в очите му преди две вечери.

Тогава той го изрича:

— Защото аз я убих.

Главата на Къртис се отмества от екрана към Брент.

— Какво? Не. Това е тя.

Взирам се в екрана. Определено прилича на Саския. И все пак…

Брент коленичи пред Къртис.

— Толкова съжалявам, брато.

Погледът на Къртис прескача между Брент и екрана. Разбирам вълнението му. Част от съзнанието му се опитва да осмисли това, което му каза Брент. Другата копнее да повярва, че сестра му е там, жива и здрава, макар да е ужасен от това, което току-що направи.

Какво означава всичко това? Да изчезне за десет години и да се върне, за да ни причини този ужас? Трябва наистина да е психопатка.

Но не беше ли точно такава?

Брент е навел глава.

— Толкова, толкова… съжалявам… аз… — гласът му се задавя.

Фигурата на екрана прави крачка напред и изчезва. Идва към нас. Искам да чуя какво ще каже Брент, но тя която и да е тя — ще бъде тук всеки момент.

— Трябва да вървим — казвам аз.

Накъде?