— Кога я видя за последно?

Бузите ми пламват още повече.

— Рано тази сутрин. Остана при мен през нощта.

— Така ли?

Виждам, че е изненадан.

— Последни напуснахме бара. — Внимателно подбирам думите си, защото не искам да лъжа. — Разбъбрихме се приятелски, като никога, и се разходихме по улиците. Жулиен беше пред нейната врата. Беше написал нещо гадно върху пощенската ѝ кутия.

Лицето на Къртис потъмнява.

— Той ли е бил?

— Да. Така или иначе, поканих я у нас и остана да пренощува. Тръгна си към осем сутринта.

— Само ако ѝ е направил нещо… — Къртис псува и грабва якето си. — Отивам да го посетя.

Хващам го за ръката.

— Не е добра идея. — Виждам колко е вбесен. Очите му се присвиват. — Наистина — казвам аз, — ще те приберат за побой. По-добре се обади в полицията.

— Добре. — Той освобождава ръката си и изважда телефона.

Чакам на дивана. Говори на френски, така че не знам какво казва, но звучи сякаш спори.

Той псува и затваря.

— Казаха ми да изчакам два дни.

— Някой от останалите не я ли е виждал? — питам аз.

— Звънях няколко пъти на Дейл, щом вдигне, започва да крещи, че е съсипала и неговия, и живота на Хедър, и ми затваря. А Брент е неадекватен.

— Казва ли защо не се яви на състезанието?

— Каза, че си е изкълчил коляното.

Къртис явно се съмнява. Аз също. Само този сезон Брент беше получил комоцио, разтежение на пищяла и цял куп други контузии, но нищо не можа да го спре. Освен това като го видях преди няколко минути, си ходеше съвсем нормално.

Тогава какво му е попречило да участва в състезанието?

През всичките месеци на подготовката ни никога не съм си представяла, че може да се случи такова нещо — че Одет ще бъде единствената от групата, която поне частично ще участва във финала — и виж какво стана с нея.

Къртис крачи из стаята.

— Обади ли се на Планинската спасителна служба? — питам аз.

— Да, но вече се стъмваше — казва той. — Свързаха се с офиса на курорта и оттам казаха, че има разминаване с картата ѝ за лифта. Според компютъра въобще не се е качвала в планината.

— Но нали си я видял? — казвам аз.

— Брент и Хедър са я видели. Аз видях само сака ѝ за сноуборд.

От начина, по който поглежда настрани, усещам, че има нещо, което не ми казва.

Продължава да крачи из стаята:

— Какво да направя? Не мога да карам хората да рискуват живота си, след като не е ясно дали е била горе. — Той въздиша и клати глава. — Може просто да се е нацупила и да се е разкарала нанякъде. Със сестра ми човек никога не знае.

59

В настоящето

Къртис сграбчва дръжката на входната врата.

— Чакай — казвам аз, — не искам да го правим. Вярвам на Брент.

— Аз пък не му вярвам — казва Къртис, — не е същият човек отпреди десет години. Бяхме добри приятели, но сега не може да ме погледне в очите.

Не искам да призная собствените си съмнения.

— Може да има и други капани. Ами ако грешиш и той умре?

— А ако не греша?

През стъкления панел на вратата улавям някакво движение. Изтривам заскреженото стъкло и виждам Хедър в коридора.

С брадвата за лед.

Прикляквам под стъклото и дърпам Къртис с мен. Оох, коляното ми. Притискам го и скърцам със зъби.

— Какво?

— Току-що видях Хедър с брадвата.

Къртис леко се надига да погледне.

— Сигурна ли си?

Надничам предпазливо през стъклото. Образът още е ярък пред очите ми, но коридорът е празен. Наистина ли я видях, или това място ме побърква?

— Доста.

— Окей. Ето какво ще направим. Ще се промъкна отстрани да видя какво става. Ти чакай тук. Ако Брент или Хедър се приближат по коридора, скрий се тук. — Той сочи зад ъгъла на сградата. — Да се надяваме, че няма да те видят.

— Не — казвам аз, — идвам с теб.

— Стига вече!

— Не отговаряш за мен. Снощи успях да уговоря Хедър. Надявам се, че пак ще успея.

Къртис мърмори нещо под носа си и отваря вратата. Започвам да си свалям ръкавиците.

— Не. Не ги сваляй — прошепва той.

Прав е. Трепвам, като си представя как луда жена с брадва в ръцете ни подгонва навън на снега. Бордовете ни са подпрени на стената до вратата. Поглеждам към моя и си отбелязвам наум да го грабна на излизане, ако се наложи. Не мога да тичам с това коляно, но с борда имам шанс да избягам поне от нея. Разбира се, ако успея някак да прекося равното и капана, или капаните, и да стигна където започва наклонът.

После всичко ще зависи от ролята на Брент в тази работа. Не можех да го надбягам преди десет години, няма да мога да го надбягам и сега.

Докато влизаме на пръсти в коридора, чувам гласове.

— Мисля, че са в контролния център — шепне Къртис, — ще се приближа от другата страна. Ще им се появя в гръб. Няма да го очакват. Само стой назад, окей?

Кимам, макар че нямам никакво намерение да го слушам.

Къртис тръгва по десния коридор. Аз се промъквам напред покрай ски гардеробите.

— Трябва да намерим Дейл — гласът на Хедър е писклив. — Защо не го търсиш?

— Вече ти казах — отвръща Брент, — Къртис и Мила отидоха навън да го търсят.

— Не ти вярвам. Не ти пука за него. Мисля, че си му направил нещо.

— За бога, Хедър. Остави тази брадва. Плашиш ме.

— Обзалагам се, че те вече са слезли от планината. — Гласът ѝ се извисява. — Искаш да оставиш Дейл тук.