— Не искахме да видиш сака, затова изтичахме да те пресрещнем — Брент се колебае, — беше доста бесен.

Дотук всичко съвпада с това, което ми каза Хедър. Значи може и да казва истината. Като я намеря, ще я убия. Дали Къртис наистина го е казал?

— Хедър изпадна в паника — казва Брент, — и ти каза, че Саския е влязла в сградата преди минута, така че влязохме вътре с теб, да се правим, че ти помагаме да я търсиш. Оставихме сака само за десет минути, кълна се, но като се върнахме, беше изчезнал.

Брент се сгърчва, сякаш душата се е изпарила от тялото му.

Сърцето ми пулсира в гърлото. Саския мъртва ли е, или не? Може да е била още жива, но в безсъзнание, когато са я качили на лифта. После, докато са пътували към върха, постепенно да се е свестила. Представям си я как отваря ципа и изпълзява от сака. И е изчезнала нанякъде… къде?

— Аз бях — думите на Къртис са сподавени.

— Какво? — казвам аз.

— Аз го направих. Аз я убих.

Гледам го в пълен шок. Отчаяно искам да не е истина.

Къртис сваля ръката от лицето си.

— Онази нощ в бара. Какъв провал. Тя унищожи всичко. С Дейл ни изключиха от състезанието, той си счупи ръката, Одет беше разстроена. И ти, Мила. Беше готова да си счупиш врата, само и само да я биеш. Дойде ми твърде много. Исках да я нараня, както тя нарани всички нас.

Вглеждам се в него и се опитвам да примиря образа на мъжа, с когото бях снощи в леглото, с този, който, изглежда, е…

— Но как… — Думата засяда в гърлото ми.

— Първо отидох на пайпа, видях, че още не се е записала, и реших, че ще я настигна на края на въжената железница. Исках да я накарам да разбере какво е направила. Като стигнах там, забелязах големия ѝ сак в една от предните кабинките, тръгнах да я догонвам на ледника и видях там Хедър и Брент. Разделихме се, за да претърсим сградата, излязох на терасата и забелязах сака ѝ на снега. Тръгнах натам, но нея я нямаше. Сакът беше точно до една пукнатина. — Очите му срещат моите. — Исках да ѝ отмъстя. Сетих се какво направи с твоя борд… — Той стиска здраво клепачи. — И го бутнах.

По дяволите.

— Ако знаех, че е вътре… — Гласът на Къртис се пречупва. Седи неподвижен, умълчан, сякаш е парализиран от това, което е извършил.

Стрелкам Брент с поглед.

— Тя вече е била мъртва.

Брент схваща намека.

— Да, мъртва беше, брато. Определено. Не помръдваше. Хедър беше хистерична.

Но усещам съмнението в гласовете ни. Къртис седи забил кокалчетата на пръстите в очните си ями. Няма никога да си прости.

Но ако Саския е потънала в онази пукнатина, кой ни причинява всичко това? Може някак да е изскочила от сака, да се е скрила наблизо и да е видяла как Къртис рита празния сак. И да е изчезнала, мечтаейки за отмъщение…

Вратата ме блъсва в гърба и ме хвърля върху Къртис. Изгаряща болка прострелва коляното ми. Поглеждам през рамо и кръвта ми застива.

На вратата стои момиче с платиненоруса коса.

62

В настоящето

Това е тя. Изскочила от гроба, готова за отмъщение.

Поемам си дъх, докато мозъкът ми се опитва да възприеме образа пред очите ми. Лицето. Чертите.

Не е Саския.

Това е Одет.

И е въоръжена с някаква пушка, която е насочила към нас. Осъзнавам, че вероятно е насочвала пушката и към Хедър, и това, което видях на екрана, не е била протегнатата ѝ ръката.

— Не мърдайте! — Гласът ѝ е студен, очите също.

Боже, изкара ми акъла с тази коса. Тогава беше светлокафява, а сега е руса. Платиненоруса, точно като на Саския, само дето не ѝ отива на жълтеникавата кожа. Просто изглежда странно.

— Но… контузията ти — изричам плахо. — Казаха, че никога няма да можеш да ходиш.

Поглеждам към Брент и Къртис да видя дали и те са толкова изненадани.

— Докторите често грешат — казва Брент, — дават най-лошия изход. Гръбначните травми са странни…

Пушката се завърта към него и го прекъсва.

— Една година в болнично легло, докато започна да движа ръцете — пръски хвърчат от устата ѝ, — две години с шини на краката, още пет години рехабилитация. Не виждам нищо странно.

Брент се отдръпва в ъгъла. Ние с Къртис сме още на пода.

Изведнъж пак се усъмнявам в Къртис.

— Нали Къртис те е видял на фейстайм — казвам аз. — Не каза, че си се възстановила.

— Какво е видял? Бинтове. Вратна шина. Количка. Проста работа.

Също като Брент и аз извръщам очи от пушката, но Къртис не помръдва. Душата му е потънала в мрак.

Одет е облечена с бяло камуфлажно яке и грейка в същия цвят. Дали ни е наблюдавала на ледника преди това? С тези дрехи никога нямаше да я забележим.

— Но как подготви всичко това? — питам аз.

Тя махва с ръка:

— Не беше сложно, двамата ми братя работят на лифтовете. Биха направили всичко за мен. Само ние тримата знаем, че сте тук.

Лифтаджията в началото на въжената железница. Затова ми изглеждаше познат. Бях видяла братята ѝ в болницата само за малко. Другият ѝ брат сигурно е бил на кабинката. Дори не го забелязах.

— Но защо? — питам аз.

— Вие я убихте! Предположих, че е един от вас. Не допусках, че сте и тримата. — Одет кима към ледника. — После той я открадна.

Придържа пушката насочена към нас, пъхва ръка в джоба си и вади телефон.

— Чух всичко. Всичко е записано.