Читаем Тръпка полностью

Гласът на Брент остава тих и спокоен.

— Няма нужда от това. Къртис и Мила са навън, кълна ти се. И аз ще отида да им помогна. Това ли искаш?

Някой излиза в коридора. Бутам най-близката врата — слава богу, отваря се — и скачам вътре, колкото бързо ми позволява коляното. Това е складът, където държат въжетата и скобите. Надничам през цепката на вратата.

Брент и Хедър идват насам, Брент е отпред, Хедър е след него с брадвата. Отварям още малко вратата. Очите на Брент се разширяват, когато ме вижда. Махва ми с ръка и поглежда нервно през рамо към Хедър. Скривам се зад вратата, докато ме подмине, и пак надничам. Виждам, че се отдалечават по коридора.

Брент отваря вратата на главния вход и вятърът изсвистява навътре.

— Не ги виждам. — Хедър размахва брадвата с непредсказуеми движения, сякаш самата не знае какво ще направи.

Брент отстъпва назад. Дъхът ми спира от страх за него.

— Може да са зад гаражите — казва той.

Хедър излиза навън. Няма да ѝ е лесно с тези токчета.

— Имаш нужда от шал и ръкавици — казва Брент, — ще вляза бързо да ти ги донеса.

Тя не възразява. Брент затваря вратата зад гърба ѝ и тича обратно по коридора към мен.

— Напълно се е побъркала — казва той. — Чу ли я?

Къртис тича към нас.

— Окей сме — извиквам аз.

Той стига до нас, изгубил дъх, и аз набързо му описвам ситуацията.

— Тя мисли, че съм направил нещо на Дейл — казва Брент. — Какво да правя? Навън е опасно за нея.

Поглеждам настойчиво Къртис: Брент е на наша страна, трябва да му кажем за капаните.

Къртис се колебае:

— Дейл е мъртъв.

Брент се облещва:

— Какво? Как?

— Пукнатини — Къртис се взира в лицето на Брент, явно още не е сигурен в него.

— Мамка му — казва Брент.

Поглеждам към коридора, за да се уверя, че Хедър е още навън.

— Някакъв напредък с компютрите?

Лицето на Брент потъмнява от тревога:

— Не, но трябва да видите нещо. — Той хвърля още един поглед към главния вход, сякаш не е сигурен какво да направи по-напред, след което ни повежда към контролния център.

Сочи към екраните. Стаявам дъх. Обикновено повечето от мониторите следят камерите в планината, но в момента само две от тях показват пистите. Останалите показват стаите в сградата. Залата за празненства, ресторанта. И спалните.

Взирам се в смачканите чаршафи върху леглото на Къртис и стомахът ми се свива.

— Това е твоята стая.

— Знам — казва Къртис. Лицето му е потъмняло.

Дали са ни видели…? Нямаше ток, но камерите може да имат нощно виждане. Прогонвам мисълта.

— Кой прави всичко това?

— Убий ме, ако знам — казва Брент.

Сещам се с чувство за вина, че още не знае, че Къртис ни е поканил тук.

— Кой друг може да бъде, освен сестра ми — казва Къртис с измъчен глас?

— Подозирам, че е работа на Жулиен — казва Брент.

Бързо обмислям тази възможност. Но когато за последен път го видях, Жулиен беше бесен, че Саския го е отхвърлила, и не виждам какво може да е променило отношението му. Къртис отваря уста.

Виждам кръв на китката на Брент.

— По дяволите — казвам аз, — ти кървиш.

Хедър сигурно го е закачила с налудничавите си движения.

Брент поглежда към раната. И полита настрани.

Къртис успява да го хване в последния момент.

— Припада, като види кръв. Но не трае дълго. — Къртис го полага на един стол. — Хей, събуди се.

Лицето на Къртис се променя. Осъзнавам накъде гледа. Хедър е на един от екраните. Крачи право към пукнатината.

Втурвам се към вратата. Прострелва ме болка в коляното.

— Чакай — казва рязко Къртис.

Нещо помръдва в долния десен ъгъл на екрана. Друга фигура, със светли дрехи, които почти се сливат със снега. Замръзвам на място.

— Кой е това, по дяволите? — казва Къртис.

Брент се свестява. Повдига глава.

Фигурата е с гръб към нас, качулката на якето е вдигната. Тя или той е с дребен ръст, не по-висок от Хедър. Хедър трепва, брадвата се изплъзва от пръстите ѝ. Явно се разправят разгорещено, защото Хедър отстъпва, вдигнала две ръце да се предпази.

Фигурата вдига ръка, сякаш я принуждава да върви напред.

Боже мой. Капанът е точно там. А Хедър очевидно не знае нищо, защото продължава да върви, накъдето ѝ сочат.

Не, Хедър! Нито крачка!

Обръщам се уплашена към Къртис.

— Трябва да я спрем.

— Няма време — казва той мрачно, докато тя прави още една крачка.

— Спри! — крещя аз, но тя, разбира се, не може да ме чуе.

Още една крачка. И Хедър потъва в снега.

Изчезна. Просто така.

Примигвам, не мога дори да го схвана.

Брент се мъчи да се изправи.

Къртис го сграбчва.

— Не.

— Какво искаш да кажеш — казва Брент и се дърпа към вратата. — Трябва да ѝ помогнем.

— Съжалявам — казва Къртис, — но след падането няма никакъв шанс да оцелее.

Брент се мъчи да се освободи.

— Остави ме да изляза, гад мръсен. Не може просто да седим тук.

Докато Къртис и Брент се разправят, мозъкът ми проиграва като развалена плоча пропадането на Хедър. Отново и отново. Стискам юмруци. Поемам си дъх. Къртис е прав. Видяхме колко е дълбока пукнатината. Трябва да забравим за клетата Хедър и да се съсредоточим върху ситуацията, в която се намираме, или и ние ще я последваме.

— Кой беше това? — пита Къртис, гледайки екрана над главата на Брент.