Читаем Sedmiyat pechat полностью

Орлов погледна плика, откъдето по-рано беше извадил снимките на убитите.

- Вижте, имам ксерокопие. Искате ли да го вид ите?

Руснакът подаде лист хартия и Томаш го попи с очи на мига.

Filipe,

When He broke the seventh seal, there was silence in heaven1

See you.

Jim

Историкът погледна въпросително към полицая.

- Какво, по дяволите, означава това?

Орлов се разсмя.

- Точ но заради това ви наех, за да си отговоря на този въпрос?

Томаш препрочете посланието.

- Да... не може да се отрече, че е работа за професионалист.

Руснакът взе ксерокопието.



- Вижте, поне едно нещо тук е съвсем ясно. - Посочи тре тия ред. - Дум ите see you предполагат, че

Джеймс Къмингс и Филипе Мадурейра възнамеряват да се срещнат скоро. - Посочи втория ред. - Но

същественото в посланието, а следова телно и нашият проблем, е в основното изречение.

Томаш взе ксерокопието и се взря във втория ред.

- Това тук, нали?

- Да. По-добре го прочетете на глас.

Историкът се прокашля и зашептя на интервали думите, криещи тайната.

- Когато сне седмия печат, настана тишина на небето.

V

ПОТ ИСКАЩО СПОКОЙСТ ВИЕ НАГНЕТ ЯВАШЕ АТ МОСФЕРАТ А. Нещо нереа лно и смущаващо като неуловим

призрак витаеше из въздуха, промъкваше се в полугласните разговори. Едва по обяд, докато обикаляше

из третия старчески дом, който посещаваше тази сутрин, Томаш разбра какво го смущаваше.

Безмълвието.

Приведени и сгърчени силуети с крехки тела, плешиви глави или побелели като сняг коси седяха

около масата, сякаш примирени с безвъзвратно отиващото си време. Огънят, който преди ги беше

изпълвал с живот, сега тлееше като жарава в огнище без пламък, над която се издига само тънка струйка

дим; животът им се беше превърнал в едва доловима топлинка, лъхаща от гаснещо огнище, която всеки

миг можеше да бъде погълната от големия задаващ се студ, жесток и вечен.

Някои от възрастните бавно потапяха лъжици в супата, други имаха лигавници и жените с престилки

поднасяха храната до устата им като на бебета, двама като че се унасяха в сън и клюмаха на масата с

натежала глава и пак се изправяха с влажни очи, омаломощени от дрямката, с потекли лиги от беззъбите

им усти. Но онова, което ги обединяваше, като се изключат занемареният вид и гаснещият огън в

гърдите, беше фактът, че се хранеха безмълвно. Чуваше се само откъслечен шепот, придружен от

 Когато сне седмия печат, настана тишина на небето... (Откр. 8:1). - Б. р

 До скоро (англ.). - Б. пр.

ритмичното почукване на приборите по белите чинии и от някое и друго „шлюл― на сърбащите супа

беззъби уста. Звуците от обяда.

Томаш се загледа в картината пред него, удивен, че някой може да обядва по този начин. Още от дете

беше свикнал с идеята, че храненето в компания беше обществено събитие, мо мент, в който събраното

около масата семейство или приятели показваха своята солидарност, обменяха впечатления, споде ляха

чувства, кръстосваха шпаги в защита на своите становища. Това бе моментът да си кажат нещо, времето

на спонтанния смях, на обсъждането и дори на споровете, мигът, в който храната оставаше на заден

план, сякаш бе само повод за оживеното събиране през деня.

Но тук всичко беше различно. Храненето като че беше изгубило обществения си смисъл и се

свеждаше до часа, в който тези проядени от годините образи се стичаха в една и съща зала, за да

изсърбат шумно няколко лъжици супа. Беше момент на самота. Томаш беше чувал да казват, че с

възрастта хората постепенно се вдетиняват, връщайки се не към онова палаво детство, когато са

обръщали всичко с главата надолу, а към едно кротко детство, примитивно и инертно, света на бе бето,

което мърка, спи, яде и ака. Но все пак едно е да чуеш някакво абстрактно описание на онова, което

представлява стареенето, и съвсем друго да го видиш наживо с очите си, да го усетиш, да осъзнаеш

неговата сурова реалност.

- Странно изглеждат, нали?

Томаш обърна глава и срещна шоколадовокафявиге очи на жената, която го беше заговорила. Имаше

нежно лице и тъмни чупливи коси със светли кичури.

- Да - съгласи се той. - Никога не си бях представял, че обстановката в старчески дом би могла да бъде

толкова... толкова сходна с ясла.

Жената протегна ръка.

- Мария Флор - представи се тя. - Аз съм директор на дома. На свиждане с близък ли сте?

- Не. Търся дом за майка ми.

Мария го попита за здравословното състояние на майка му и го изслуша с разбиращо и компе тентно

изражение.

- Не е лесно, нали?

- Не, не е.

Директорката обгърна с поглед столовата, където старците мълчаливо поглъщаха супата.

- Понякога, когато съм тук с гостите по време на хранене, се улавям, че мисля за пост иженията на

медицината. Съобщават за лекарства срещу рак, как да се избегнат сърдечните за болявания, за нови