Миа не попита коя е Кариане, ала предположи, че е управителката на дома.

— Но нали няма проблем да хвърлим един поглед? — попита Холгер.

— Не, разбира се — усмихна се Карен. — Радвам се да ви помогна.

Миа продължаваше да мълчи. Не се безпокоеше за документите. Нуждаеха се, естествено, от разрешение, а това обикновено отнемаше време, но тя разчиташе Холгер да е уредил всичко под масата, защото в дома го познаваха.

— Добре — поде Холгер. — Ще влезем ли?

Последваха Карен в дома и влязоха в един офис. Чарли се перчеше като паун и почтително се покланяше наляво и надясно.

— Този е. — Карен посочи компютъра върху бюрото в офиса.

Изведнъж придоби неуверен вид.

— Това е общият компютър на всички служители и никой от пациентите ни няма достъп до него, но няма проблем, предполагам, да го използвате. Щом сте от полицията.

Карен погледна към Холгер, а той ѝ кимна, за да я успокои. Миа се подсмихна скришом.

— Всичко е наред, Карен. — Холгер внимателно я потупа по рамото. — Поемам цялата отговорност, не се тревожи за нищо.

— Чудесно — усмихна се тя. — Аз просто… Да, Кариане понякога е малко строга, но е много мила и е добра началничка.

Изрече последните думи бързо, сякаш за не да я хванат да злослови по нечий адрес.

— Както ти казах, поемам отговорността. — Мунк придърпа още един стол пред монитора, за да седне Чарли.

— Да остана ли? — попита Карен.

— Да, ако имаш възможност. В случай че възникнат въпроси.

— Няма проблем — съгласи се Карен. — След един час сервираме обяда, но дотогава има време.

— Чудесно. — Холгер се настани на стола до Чарли.

Той взе мишката и щракна върху документа, който Карен бе намерила.

— Надолу ли да отидем?

— Просто използвайте стрелките. — Тя посочи клавиатурата.

Холгер натисна стрелката и се появи първата снимка. Пишеше Биргите Лундамо.

— Не — отсъди Чарли със строго изражение, за да демонстрира колко сериозно приема задачата си.

Холгер натисна пак. Този път излезе снимка на жена на име Гюро Улсен.

— Не — повтори Чарли.

— Колко са служителите? — осведоми се Миа.

— Имаме петдесет и осем пациенти, а служителите са всичко на всичко двайсет и двама, не — двайсет и трима. Някои са на пълен работен ден, други — на непълен, освен тях имаме списък с гледачи на повикване, прибягваме до тях в случай на болест и други непредвидени обстоятелства.

— И всички са в архива?

— Да, имаме достъп до данните на всички — усмихна се Карен.

— Не — каза Чарли.

Холгер Мунк отново натисна бутона. Този път на екрана се появи снимката на Малин Щолц.

— Тя е — кимна Чарли.

— Сигурен ли си? — попита Миа.

— Абсолютно — потвърди той.

— Но тази жена няма разноцветни очи.

— Тя е — заяви твърдо Чарли.

Миа изруга тихо. Беше я виждала. Това бе момичето с дългите черни коси, с което разговаря при първото си идване тук, докато чакаше Холгер.

— Познаваш ли я, Карен?

— Да, разбира се. — Жената за първи път им се стори леко изплашена. — Какво е направила?

— Рано е да се каже — отвърна Холгер и преписа адреса от екрана.

— Колко добре я познавате? — попита Миа.

— Много добре — откликна Карен. — Всъщност само от работата. Много я бива. Всички пациенти я харесват.

— Били ли сте някога у тях?

— Не, не съм. Бихте ли ми казали защо я търсите, малко… малко ме достраша. — Жената погледна Мунк, а той се изправи, за да я успокои.

— Тя е само свидетелка, Карен.

— Уф — въздъхна Карен и поклати глава.

— Просто свидетелка.

— Има ли адрес? — попита Миа.

Мунк кимна над рамото на жената и ѝ подаде бележка. Направи знак на Миа да говори по телефона навън, за да не тревожат допълнително Карен.

Чарли седеше на стола с донякъде недоволен вид.

— Това ли беше всичко?

— Това е всичко — увери го Мунк. — Много добре, Чарли.

— Браво, Чарли — похвали го Миа и излезе, подтичвайки, да се обади на Къри.

— Да?

— Имаме име и адрес — съобщи Миа.

Едва прикриваше възбудата си.

— Малин Щолц. Родена през 1977 г. Дълга, гарвановочерна коса. Около 170 см и към 65 кг.

Тя му продиктува адреса от бележката.

— Тя ли е? — попита Къри.

— Да, той я разпозна веднага.

Чу как Къри дава заповеди, преди да се върне на телефона.

— Тръгваме. Ще се видим там.

Миа затвори и взе една таблетка за гърло от джоба си. Беше говорила с нея. Била е съвсем близо до нея. И не го бе разбрала. Тя имаше сини очи. Най-вероятно лещи. По дяволите, колко тъпа можеше да бъде!

Чарли слезе по стълбите, плътно следван от Мунк и от все още уплашената Карен.

— Ще ти се обадя — обеща Мунк и я хвана за ръката.

— Благодаря за помощта, Карен — вметна Миа.

— Моля — отвърна жената с русорижата коса и без особен успех се опита да се усмихне.

— Това ли беше всичко? — попита повторно Чарли, видимо недоволен.

— Справи се отлично, Чарли — увери го Миа.

Мунк още веднъж се сбогува със сестрата и се затича към колата.

— С мен ли ще пътуваш, Миа?

— Да. — Тя го последва.

— А аз? — Чарли разпери ръце.

— Той ще те закара вкъщи. — Миа посочи полицая, който ги бе докарал.

— Няма ли поне да изпием по едно кафе?

— Другия път — извика Миа и се шмугна в колата.

Мунк натисна газта и излезе на „Хьовиквайен“ с такава скорост, че гумите изсвистяха по асфалта.

55.