Накани се да изяде и сандвича със салам, но неочаквано нещо се раздвижи долу в стопанството. Той грабна бинокъла. Една врата рязко се отвори и някаква фигура изтича навън. Момиче в сива рокля. Сърцето на Тобиас прескочи под пуловера му. Това бе Ракел. Тичаше с все сили към оградата, където разговаряха вчера. Тичаше, спъваше се в роклята, падаше и отново се изправяше. Повдигна роклята си, за да ѝ бъде по-леко, но въпреки това не бягаше особено бързо. Веднага от същата врата се втурнаха четирима, не, петима мъже след нея. Сърцето на Тобиас биеше силно, той едва успяваше да държи бинокъла. Ракел се обърна, погледна назад и пак падна. Мъжете я настигаха, размахваха ръце и викаха нещо. Тя тръгна към оградата и ето че се оказа пред нея. Отскочи и започна да се катери, но не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Дупките в мрежата бяха малки, а тежката рокля не я улесняваше. Мъжете се приближаваха със стремителни крачки; единият стигна оградата и докопа крака на Ракел. После я издърпаха надолу, а тя риташе и крещеше. Мъжете я понесоха към постройката. После всичко утихна.

Изведнъж на Тобиас му стана много студено. Не отвън, а от вътрешната страна на кожата. Мислите му се блъскаха в главата и дишаше учестено, макар че лежеше съвсем неподвижно. Божичко! Какво ставаше долу? Бързо се изправи. Нямаше време за план; нямаше време и да си прибере багажа. Изтича до палатката, взе си ножа и саморъчно начертаната карта и се запромъква надолу по склона към стопанството.

46.

Миа седеше в „Юстисен“ и се чудеше дали да не си поръча бира, но все пак се спря на минерална вода. След няколко минути Холгер дойде и се отпусна задъхан на мястото срещу нея.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Извършителят се е свързал с „Афтенпостен“ преди няколко дни. Обадил се е на журналиста Микел Вол. Преправил си е гласа. Дал е информация за Каролине.

— Защо не са ни уведомили?

— Защото са егоистични идиоти и ги интересуват само продажбите на вестника.

Мунк бе видимо раздразнен.

— Какво ще правим?

— Не съм съвсем сигурен — промърмори той. — Адвокатът им ясно заяви, че не са направили нищо незаконно и нямаме основания да ги обвиним в нищо.

— Трябва да има начин да ги подведем под отговорност, дявол да го вземе! — изруга Миа.

— Микелсон обеща да помисли, но счита, че разпитът, който съм провел, е достатъчен.

— Само толкова ли?

— Проклети политици! — изръмжа Мунк. — Грижа ги е само да опазят себе си и кариерата си.

Поръча си сандвич със скариди и кола и си свали якето.

— Какво имаш?

— Устни показания. Ще изпратят писмени утре.

— Нещо полезно?

— Нищо разобличаващо. — Мунк отчаяно поклати глава. — Какво каза Баке?

— В десетката — отговори Миа.

— В какъв смисъл?

— Замесен си.

Той я изгледа с любопитство.

— Това вече го каза, но какво точно имаш предвид?

— Свързано е с теб.

Донесоха поръчката на Мунк и той отпи глътка кола.

— Трудно ми е да го обясня. Както ти споменах, това е усещането ми — продължи Миа.

— Докажи ми — подкани я той.

— Окей. Убиецът ни насочва към „Хьонефос“ и изчезналото бебе. Кой беше отговорен за делото?

— Аз — каза Мунк.

— Правилно.

— „Хамлет“ — продължи Миа. — За какво става въпрос в „Хамлет“?

— За истинска любов? — погледна я въпросително Мунк.

— Не „Ромео и Жулиета“. Стегни се, Холгер. „Хамлет“.

— Ти си следвала литературознание, Миа.

— Три лекции за два семестъра и нито един взет изпит не се брои за следване — промърмори младата жена.

— Не съм толкова навътре в Шекспир — въздъхна Мунк.

— Добре, няма значение. За отмъщение. В „Хамлет“ става въпрос за отмъщение. И за други неща, разбира се, но това е основната тема.

— Хубаво. Бебето изчезва. Аз съм отговорен. Шведът се обесва. Прекратяваме случая. Бебето го няма. Вероятно е мъртво. Убиецът ни обръща внимание, че похитителят не е шведът.

— Рине ЮВ.

— Да, и препраща към „Хамлет“. Значи това е отмъщение?

— Нещо такова.

— Но какво следва? Проследявам разсъжденията ти само донякъде. Бебето е отвлечено — добре. Аз съм отговорен — добре. „Хамлет“, отмъщение — добре. Но защо да убива десет момичета? Какво общо има това с мен? Не ти ли се струва малко нелогично, Миа?

Миа отпи глътка вода и се замисли за момент.

— Прабабата на Бенямин Баке.

— Вероника Баке. Какво за нея?

— Живяла е в същия старчески дом като майка ти. Как ти се вижда?

Мунк ококори очи.

— Така ли? Откъде знаеш.

— Открих го вчера. Лудвиг проверява всички служители, всички пациенти, всички хора, които са свързани с дома, и ги съпоставя с архивите от случая „Хьонефос“. Не допускам Бенямин Баке да е нашият човек, но не бива да забравяме, че старият телефон на Вероника Баке е използван за съобщенията. Дали от някого в дома, или ни подвежда? По въпроса наистина се колебая. Помолих Лудвиг да провери и това.

— И?

— Засега нищо. А, и още: старческият дом не е единствената връзка между майка ти и Вероника Баке.

— Коя е другата?

— Религиозната общност.

— И Баке ли е била от тях.

— Нещо повече. Възнамерявала е да им дари цялото имущество на рода си.

— Какво?

— Разбираш ли? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Браво, Миа — промълви Мунк. — Браво!