Читаем Пътувам сама полностью

Тобиас се придвижи до самото било и седна с бинокъла пред очите си. Не знаеше колко е часът, но не беше много късно, защото още цареше сумрак. Сега съзря много по-ясно нещата, които снощи бе видял смътно. Несъмнено в стопанството изпълняваха различни строителни планове. Навсякъде се виждаха строителни материали, различни по големина дъски, торби, вероятно пълни с цимент, защото имаше и бетонобъркачка, и малък трактор, и даже малък багер. Общо постройките в стопанството бяха седем, всички бели: главна сграда, малка църква с кръст на покрива, две стъклени постройки, най-вероятно оранжерии, и освен тях три по-малки сгради и една барачка. Предишната вечер Тобиас бе останал да лежи на едно място, докато не се стъмни съвсем и вече не се виждаше нищо през бинокъла. Направи малка скица на района, където отбеляза разположението на всички постройки, на нивата, на купчините пясък, на най-големите камари дъски и на портата. Високата ограда, през която си бяха подавали бележките, опасваше целия район и доколкото успяваше да види, входът бе само един. Портата. Не знаеше дали е залостена, или не, но беше затворена — това поне се виждаше. Снощи един мъж я отвори. Пристигна кола, непосредствено преди да мръкне. Голяма черна кола, или „Ленд роувър“, или „Хонда“ CR-V. Тобиас не разбираше много от коли. Не го интересуваха толкова, предпочиташе мотопеди и мотоциклети, най-вече онези с гуми за мотокрос, които да караш на всякакъв терен, но и от тях не разбираше особено.

В колата седяха двама души и ги приеха, сякаш е кралят или министър-председателят, или личност от този ранг. Единият, млад мъж с къса, руса коса, явно бе прислужник или пазач, защото изскочи пръв от колата и отвори вратата на другия — малко по-възрастен мъж с буйна, напълно побеляла коса и жезъл, почти като този на Гандалф от „Властелинът на пръстените“.

Всички обитатели на имението излязоха от къщите да посрещнат новодошлите с поклони и реверанси, а един от тях се приближи и поздрави мъжа с буйната бяла коса, след това всички заедно влязоха в голямата постройка с кръста. После се смрачи и Тобиас не видя много повече. Прозорците светеха, но отпред имаше нещо — стъкло, не, не стъкло, а нещо подобно, непрозрачно стъкло. Тобиас не знаеше как се казва. След това си изяде филиите и си стопли супа на газовия котлон в палатката. Внимаваше много. Знаеше, че не бива да използва котлона вътре в палатката, но не искаше да осветява отвън, да не би да го види някой. Пък и бе гледал по телевизията как един полярен изследовател, Бьорге Оуслан, пали газов котлон в палатка, защото навън е много студено или заради белите мечки, или по някаква друга причина, но във всеки случай беше възможно.

В началото не успя да заспи. Мислеше за момичето. Ракел. Тя беше толкова различна от всички момичета в класа му. В днешно време не е лесно да си момиче — така бе казала Емилие, учителката им по норвежки. Веднъж обсъждаха темата в клас, защото някои момичета се обличаха прекалено оскъдно. Цял час Емилие говори не за норвежки или за книги, а само за такива неща — обясни им, че носят прекалено много грим, прекалено много разголват корема си и полите им са твърде къси. Каза, че е важно да помнят, че са само на тринайсет години, но тя ги разбира, защото всички момичета, които показват по телевизията, пеят само по бикини, сутиен и мрежести чорапи. После формулираха няколко правила и съставиха списък на позволени и непозволени неща и стана по-добре, но въпреки това съученичките му се обличаха съвсем различно от Ракел.

ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.

Изглеждаше уплашена. Наистина. Не като него и брат му, когато играеха на индианци и щяха да ловят бизони. Бизоните не съществуват, а и те не бяха точно индианци. Това бе истина. Той бе Тобиас, а тя — Ракел. И тя действително се боеше, а той бе дошъл да ѝ помогне. Тобиас Ивершен загриза единия си юмрук, докато движеше бинокъла, за да види дали не е пропуснал да отбележи нещо на скицата, която бе нарисувал снощи.

Насочи бинокъла към портата и фокусира, та да вижда възможно най-ясно. Портата, направена от същия материал като оградата — бодлива тел или както се нарича — представляваше голяма плъзгаща се врата и се отваряше навътре. Изглежда, имаше верига по средата и вероятно катинар. Тобиас остави бинокъла в калуната и отвори пакета с храна, пъхнат в джоба на якето му. Беше си запазил два сандвича за закуска — един със сирене брюнуст и един със салам. Изяде този със сиренето и отпи от бутилката с вода — беше я напълнил от поточето на изкачване. Сега предстоеше да си състави план — това бе важно. Първо ще огледа района, както бе видял в един филм, в който някакви хора се готвеха да ограбят банка… не, казино, в Лас Вегас. Разполагаха с множество карти и планове и често се срещаха, за да ги обсъдят. Тобиас вече имаше карта. Оставаше да си състави план.