Читаем Пътувам сама полностью

Бенямин Баке седеше на стъпалата пред Националния театър, когато Миа се приближи. Изглеждаше неспокоен — погледна си часовника, написа нещо на телефона си, запали цигара, барабанеше с пръсти по бедрото си, озърташе се, сякаш се страхуваше да не го види някой. „Това не е най-доброто място за сядане, ако не искаш да те забележат“, помисли си Миа и спря за момент зад статуята на Хенрик Ибсен, за да понаблюдава Баке.

Беше го виждала някъде и преди, но мина време, преди нещата да си дойдат на мястото. Не в „Се-о-Хьор“, беше очевидно — не го четеше, дори при зъболекаря не разлистваше такива списания. Не че възразяваше против тях, просто съдържанието им не я интересуваше. Няколко пъти я търсиха, когато положението ѝ бе най-тежко, но тя, разбира се, отказа. Истинската история на Миа Крюгер. Журналистът, който ѝ се обади, използва подобна формулировка. А това изобщо журналисти ли бяха? По какво се определяха? Журналист ли си, ако пишеш за цици и къде хората са прекарали Великден? Нормално беше да има някакви правила. Така или иначе учтиво отклони предложението им — чудно пътешествие на юг за теб и приятеля ти, срещаш ли се с някого в момента? Миа се засмя наум и отхапа от ябълката, купена от павилион „Нарвесен“ по-нагоре по улицата. Пътешествие на юг. Не думай! Това ли бе най-доброто, което бяха успели да измислят? Това ли бе примамката им? Значи да им разкаже за личния си живот срещу пътешествие на юг?

Бенямин Баке седеше с цигара в устата и примижваше с едното око, докато пишеше на телефона си. После го прибра в джоба си, повъртя цигарата между пръстите, пак си побарабани по бедрото и отново извади телефона, за да напише още нещо. Изведнъж споменът връхлетя Миа. Чувства на прибоя. Оттам го познаваше. Беше го гледала в един филм. Играеше следовател. Трябваше да се превъплъти в нея или по-скоро не в нея, а в Ким или Къри — мъж следовател, но не началникът, а един от служителите. Изглежда, се чувстваше неудобно в ролята. Миа дояде ябълката, хвърли огризката в близкото кошче за боклук и се запъти към стъпалата.

Щом я видя, Бенямин Баке стана и се приближи към нея с широка усмивка.

— Здравей, Миа! Много ми е приятно — силно стисна ръката ѝ.

— Здрасти! — Миа остана малко изненадана от фамилиарното му поведение.

Навярно така е прието в неговите кръгове. Ние, тези, които показват по телевизията и за които пишат във вестниците, имаме една и съща съдба, ние сме една общност и държим един на друг. Това изобщо не ѝ се хареса, но тя се престори, че не забелязва нищо.

— Запазих маса в кафенето на театъра. Имаш ли нещо против да отидем там? — попита Бенямин и загаси цигарата си.

— Хм — усмихна се Миа. — Едва ли ще отнеме толкова време.

— Заради мен — каза Бенямин и леко я побутна по ръката. — Искам да хапна. Цяла сутрин имах репетиции, по-късно ще играя в едно детско представление, а вечерта пак съм на репетиция.

— Добре. Аз не съм гладна, но ще те погледам, докато ядеш.

— Звучи супер — усмихна се Бенямин и ѝ даде знак да го последва през улицата.

Бенямин Баке, естествено, знаеше името на сервитьорката в кафенето на театъра и разговаря с нея през цялото време, докато тя ги водеше към резервираната маса до прозореца. Дори ѝ представи Миа. Момичето видимо се смути да се здрависа с нея и да си каже името. На Миа пак ѝ стана смешно — малко име тук, малко име там. Това, разбира се, бе техника за господство22, но тя не успяваше да разбере дали Бенямин Баке е достатъчно съобразителен, за да го осъзнае. Вероятно просто си е така в неговия бранш. Всичко бе лично, уютно, познаваме се, от една прослойка сме, избери ме за ролята, това е работата ми.

Женкар — това е той. Миа се надяваше Сюсане да не е толкова глупава да се забърка с този тип. За него ли бе плакала? Не, сигурно не е той. Сюсане имаше афинитет към малко по-възрастни мъже, които да се грижат за нея; не към такива младежи. Не към това. Миа не се съмняваше в способностите на Бенямин Баке при необходимост да изиграе ролята на силен и грижовен мъж. Сега беше по-скоро в образа на… как да се изрази — невинно момче?

— Да, трябва да призная, че се изненадах, когато се обади — каза той, след като поръча. — За какво всъщност става въпрос?

Миа прикри усмивката си. Във филма, в който го бе гледала, имаше почти същата реплика.

— Просто рутина — увери го тя и отпи глътка вода.

— Атакувай — подкани я Бенямин Баке.

Прокара ръка през косата си и ѝ намигна. Наистина е женкар. Тя си напомни другия път да предупреди Сюсане да стои настрана от него.

— Става въпрос за твоята прабаба, Вероника Баке.

— Нима? — Бенямин повдигна вежди.

— Нали Вероника Баке е твоя прабаба? „Ханстенгата“ 20. Починала е преди две години.

— Всичко е точно — потвърди Бенямин.

— На този адрес ли е живяла до смъртта си?

— Не, не. От много години бе настанена в старчески дом.