Читаем Пътувам сама полностью

Залегнал зад едно дърво, Тобиас Ивершен чакаше да се стъмни. Отдавна бе изял последната си филия и започваше да огладнява, но сега не можеше да си тръгне — имаше по-важна работа. Първоначално планът му бе да се опита да влезе през портата, ала се оказа невъзможно. Беше заключена с верига, а и се намираше на прекалено видимо място. Групата мъже бяха отнесли Ракел в една от малките постройки и оттогава всичко в двора бе притихнало. На няколко пъти от църквата излизаше по някой човек и отиваше към оранжерията, но иначе той не видя никого. Мястото изглеждаше почти изоставено. Като гробище. Вятърът духаше в короните на дърветата над него. Тобиас се сгуши в якето си и пак извади бинокъла. Дали все пак да не се прибере? Да съобщи в полицията? Видя как я хващат. Нямаше начин да е законно. Или имаше? Не ѝ причиниха болка, просто я пренесоха през площадката. Непокорно дете, което не слуша. Полицията нуждаеше ли се от заповед за обиск при подобни случаи? В американските филми — да. Без такава заповед не им бе позволено да претърсват къщите на хората. Тобиас не знаеше как е в Норвегия, но вероятно нещата стояха по същия начин. Изведнъж се почувства не толкова смел. Всичко бе започнало на игра. Смяташе само да отиде да надникне. Тръгна на кратка експедиция. Изобщо не си представяше да се натъкне на човек, нуждаещ се от помощ. Спомни си за братчето си — сигурно вече си е вкъщи и се чуди къде е Тобиас, а майка му и пастрокът му не знаят какво да му отговорят. Притесняваше го мисълта малкият му брат да стои вкъщи без него. Поколеба се дали да не си тръгне. Все пак не познаваше това момиче. Защо, например, да не е немирна като неговата съученичка Елин миналата година? Беше се промъкнала в кабинета на директора, беше откраднала пари, а после ухапа един учител по ръката, когато я хвана да пуши в двора на училището през междучасието. Поне с него се държеше много мило, но след всичките ѝ щуротии я изключиха и оттогава никой не я бе виждал. Ами ако и сега нещата стоят по подобен начин? Той навярно преувеличава. Майка му все повтаряше да престане да си фантазира толкова много. Не било хубаво. Да се увлича в мечтите си. Наистина не беше хубаво. Започна да става студено. Трябваше вече да е пролет, но времето не бе пролетно, не и привечер. Съжали, задето не бе взел нещата си. Остави палатката, спалния чувал и раницата си горе, на възвишението, където пренощува. Даже фенерчето си не взе. Толкова е глупав. Къде ти е главата? — често питаше майка му. — Има ли нещо вътре? Малко го беше срам. Постъпи страшно тъпо. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да отиде да си вземе вещите. Няма да може да намери пътя в мрака. Ако тръгне сега, ще успее. Поне ще си прибере багажа. Щом има фенерче, винаги ще намери пътя към къщи. Това е най-доброто решение. Да си вземе нещата. Да се прибере. При братчето си. Тобиас стана и от скривалището си погледна към стопанството. В същия момент една врата се отвори и нещо там се раздвижи. Вдигна бинокъла и притихна. Двама мъже излязоха от една от постройките, между тях се виждаше силует. Ракел. Тя беше. Имаше нещо на главата ѝ. Мъжете я държаха за ръцете, всеки от една страна, и я дърпаха. Скриха се зад църквата и отново се показаха малко по-нататък. Сърцето на Тобиас заблъска в гърдите му. Почти не вярваше на очите си. Беше като на кино. Бяха я хванали. Бяха вързали ръцете ѝ отпред и бяха надянали качулка на главата ѝ. Двамата мъже вървяха към мястото, където се беше скрил, и я дърпаха. Минаха покрай трактора и барачката, през нивата и… какво правеха сега? Тобиас събра смелост и се премести още по-близо до оградата. Мъжете бяха спрели. Единият се наведе към земята. Правеше нещо — Тобиас не виждаше какво. И изведнъж тя изчезна. Нямаше я. Там бяха само двамата мъже, които се запътиха обратно към къщата.