— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“?

— Да, точно така. Каква е връзката?

— Кой е живял на „Ханстенсгата“ 20?

— Това е моят апартамент. Живея там от седем години.

— Откакто баба ти е отишла в старчески дом ли?

— Да.

— Наследил ли си жилището? На твое име ли е?

— Не, на името на баща ми. Какво е станало? Защо ме разпитваш за това, Миа?

Пак се обърна към нея по име. Почти ѝ се прииска да му се довери, да му разкрие мислите си. Техниката му наистина бе добра, трябваше да я запомни.

— Както казах, това е само рутина — отвърна тя и пак отпи глътка вода. — В кое представление играеш?

— Какво? Ъ, „Хамлет“. По-скоро репетираме. В момента играя в едно детско представление, но се подготвям и за невероятно интересен проект — нова норвежка драматургия, авторката е само на двайсет и две години, много е талантлива. Събрахме се да ѝ помогнем, pro bono23. Разбираш какво имам предвид — сурово, ъндърграунд, направо от улицата.

— Разбирам — кимна Миа. — Къде получаваше пощата си?

— Кой?

— Вероника Баке.

— Пощата си ли? В какъв смисъл?

— Искам да кажа — в дома ли се е получавала пощата ѝ, или при теб?

Бенямин изглеждаше малко объркан.

— По-голямата част от кореспонденцията ѝ се получаваше в дома. За каква поща говориш? Някои неща получавах аз, но ѝ ги препращах или ѝ ги носех, когато отивах да я посетя. Коя поща имаш предвид?

Миа извади бележка от джоба на якето си и я плъзна по бялата покривка.

— Това ли е номерът на нейния мобилен телефон?

Бенямин погледна бележката и придоби още по-объркан вид, ако това бе възможно.

— Сега изобщо не разбирам какво искаш да кажеш.

— Този номер неин ли беше?

— Прабаба нямаше мобилен телефон — уточни актьорът. — Тя мразеше мобилните телефони, а и за какво щеше да ѝ послужи, всички в дома си имаха собствен телефон?

Миа взе бележката и я прибра в джоба си.

— Благодаря. — Тя стана. — Това е всичко, което исках да разбера. Благодаря, че ми отдели време.

— Това ли беше всичко? — Бенямин Баке изглеждаше едва ли не разочарован.

— Да. Впрочем само още едно нещо. — Миа пак седна. — Кой е наследник на прабаба ти?

— Баща ми — отговори той.

— Чувал ли си, как да се изразя, дали не е дарила част от наследството на някаква религиозна общност?

Бенямин Баке притихна. Пъхна клечка за зъби в устата си и се загледа през прозореца.

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос? — попита той накрая.

— Не си длъжен, разбира се. — Миа го потупа по ръката. — Просто в момента разследвам много важен случай и името ѝ изникна и… не е редно да го издавам, Бенямин, но…

Приведе се по-близо до него.

— Толкова сме близо до разплитането на случая и ако ми помогнеш, навярно ще успея да го разреша още тази вечер.

— Важен случай? — прошепна Бенямин и също се приведе леко.

Миа кимна и сложи пръст върху устните си. Той отвърна също с кимване. После пак се изправи и с актьорска умелост се престори на безразличен.

— Ще си остане между нас, нали? — каза, като се огледа.

— Непременно — прошепна Миа.

Бенямин се прокашля.

— Баща ми е много горд човек, така че ако това се разчуе…

— Ще си остане между теб и мен — смигна Миа.

— Сключихме споразумение — изстреля бързо той.

— Какво споразумение?

— Беше променила завещанието точно преди да умре.

— Колко щеше да отиде за сектата?

— Всичко. — Бенямин се прокашля.

— Но успяхте да го предотвратите.

Той кимна.

— Баща ми ги издири. Заплаши ги с процес. Предложи им известна сума. И така стана.

— Колко голяма сума?

— Доста голяма — измърмори Бенямин.

Миа се вгледа в младия актьор. Изглеждаше искрен и невинен, но все пак беше актьор, нали? Имал е достъп до телефона на Вероника Баке и нима не бе казал току-що, че репетира „Хамлет“?

Who’s there?

Тя обмисли за момент дали да не го отведе със себе си в участъка за допълнителен разпит, но прецени, че е по-добре да разположи патрул да го следи. По този начин бързо щяха да разберат дали Бенямин Баке е такъв, за какъвто се представя.

— Много благодаря. — Миа му стисна ръката. — Много ми помогна.

Стана и закопча ципа на коженото си яке.

— Това ли беше всичко? Няма ли да хапнеш нещо?

— Не, но благодаря. Ще се видим, Бенямин.

— Непременно, Миа. Непременно.

Тя нахлузи шапката си и излезе от кафенето на театъра с усмивка на уста.

45.

Тобиас Ивершен пълзеше към билото на малкото възвишение, снишавайки се възможно най-много. От тази височина стопанството в гората се виждаше добре. Разпъна палатката си зад дърветата, където никой не можеше да го види, и пренощува там. Всъщност възнамеряваше да се прибере, но сега, след като срещна момичето със сивата рокля, трябваше да остане. Ракел. Така се казваше. Написала му беше бележка, молеше го да ѝ помогне. Затова бе по-важно да остане в гората, отколкото да се върне в мрачната къща, където никой не се усмихва. Тобиас беше само на тринайсет години, но се чувстваше много по-голям. От дълго време беше много по-голям. Преживял бе неща, с каквито не е редно децата да се сблъскват, но точно в този момент това нямаше значение, тук той сам си беше господар.