Читаем Пътувам сама полностью

— Ще повърна.

— Но какво, по дяволите… не може само…

— Ами ако направим избор?

— Господи!

— Трябва да изберем.

— Изключено е да изберем една от двете.

— Не е възможно.

— Грунг?

— Микел?

— Какво ще правим?

— Не можем да убием човек.

— Ще повърна. Лошо ми е.

— От нас зависи да спасим човек.

— Ерик?

— Силе?

— Какво ще стане, ако не направим нищо?

— И двете ще умрат.

— Не можем да убием малко момиченце.

— Исусе Христе!

— Можем да спасим малко момиченце.

— Боже Господи!

— Какво ще правим?

— Божичко!

Минаха двайсет секунди. Часовникът в офиса нямаше секундарна стрелка. Още показваше дванайсет часа и шестнайсет минути. Часовникът бе спрял. Не отброяваше секунди. А в момента само те им бяха необходими, не им трябваха нито часове, нито минути, само секунди. Следващите десет изразходваха, за да разберат колко време е минало. Сега в малкото помещение наистина настана паника.

— Колко време мина?

Лицето на Силе бе съвсем бяло.

— Колко време ни остава?

Грунг стана и се подпря на масата.

— Някой засече ли времето?

Микел Вол си погледна телефона, погледна и напълно безполезния часовник на стената — сякаш там висеше гол циферблат. Четирите деца на релсите в тунела усещаха вече вибрациите на влака, който ги застигаше с бясна скорост.

— Стига сме губили време да се чудим колко време е минало!

Ерик удари с юмрук по масата. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

— Безумие е да губим време в чудене колко време е минало!

Грунг вдигна ръце от масата и ги зарови в косата си.

— Колко време мина?

Тази фаза продължи десет секунди. Вече бяха изминали трийсет.

— Трябва да мислим — оповести гръмко Ерик. — Няма полза да се надвикваме.

— Стига сме се надвиквали! — извика Силе.

— Трябва да вземем решение — извиси глас Микел Вол.

— Какво ще правим? — провикна се Грунг, все още заровил ръце в косата си.

— Успокойте се, всички — кресна Ерик.

— Сега да се успокоим! — изписка Силе.

Биха минали четирийсет секунди. Последните двайсет им се сториха цяла минута. Или час. Или година. Стрелките бяха спрели и същевременно се движеха стремглаво. Пръв Ерик предложи нещо разумно.

— Да гласуваме.

— Какво?

— Мълчи. Ще гласуваме. Да вдигнат ръка тези, които мислят, че трябва да предприемем нещо.

Ерик вдигна ръка. Грунг вдигна ръка. Микел Вол вдигна ръка, без изобщо да разбира защо, направи го по рефлекс. Ръцете на Силе не помръднаха от масата.

Изтекоха четирийсет и девет секунди.

— Трима срещу един.

— Но… — обади се Силе, ала Ерик не я слушаше.

— Да вдигнат ръка всички, които смятат, че трябва да спасим Каролине.

— Искаш да кажеш да убием Андреа? — изписука Силе.

— Вдигнете ръка — извика Ерик.

Вече минаха петдесет и три секунди.

— Вдигнете ръка, ако мислите, че трябва да спасим Каролине — извика повторно Ерик, изпаднал вече в отчаяние. Влакът ги застягаше. Това бе единственият начин да се спасят, да го спрат или да предизвикат катастрофа.

Ерик вдигна ръка и се втренчи в Грунг. Грунг го последва и погледна отчаяно към Силе.

— Не — захлипа момичето. — Не, не, не.

Изминалите секунди бяха вече петдесет и седем.

Грунг и Ерик стояха прави с вдигната ръка. И двамата гледаха Микел Вол.

— Да или не? — изкрещя Ерик.

Микел Вол се опита да вдигне ръката от скута си, но не успя. Бе така тежка. Ръката му никога не бе тежала толкова много. Отказваше да му се подчини. Или той не искаше да я вдигне. Умът му не можеше да прецени.

Изтекоха петдесет и девет секунди.

— Хайде — изрева Ерик. — Да спасим ли Каролине, или не?

— Ще убием Андреа — изхлипа Силе. — Не можем.

— Да или не? — извика Грунг.

В ръката му, изпъната нагоре, имаше кичури коса.

Микел Вол опита още веднъж да вдигне ръка, но не успя да я помръдне от скута си.

Тогава телефонът иззвъня.

В стаята настана пълна тишина. Минутата бе изтекла. Телефонът иззвъня повторно. Микел Вол се взираше в него. Недоумяваше откъде звъни. Не го виждаше. Сякаш се намираше в съседна стая. На луната. Не знаеше какво да направи. Накрая Ерик Рьонинг се наведе и докосна екрана.

— Здравейте отново — поздрави металическият глас.

Около кръглата маса цареше тишина.

— Вълнувам се — сподели гласът. — Какво решихте?

Никой не продумваше.

— Там ли сте? — попита гласът.

Силе погледна Грунг, той погледна Ерик, той — от своя страна — погледна Микел Вол, който гледаше пръстите си.

Металическият глас се изсмя студено.

— Да не сте си глътнали езика? Очаквам да получа отговор. Времето изтича. Тик-так.

Ерик Рьонинг се прокашля.

— Ние…

— Андреа — прозвуча гласът с леден тон. — Или Каролине? Коя искате да се прибере у дома. Едното момиче ще умре, другото ще оживее. Толкова ли е трудно?

— И двете ще живеят — изхлипа ненадейно Силе.

Металическият глас пак се изсмя.

— Не, не, госпожице Улсен. Правилата не са такива. Едната ще остане жива, а другата ще умре. Вие решавате коя да умре и коя да живее. Не е ли приятно да решаваш кой да живее и кой да умре? Не се ли чувстваш като Бог? Не е ли прекрасно да си Бог, Рьонинг?

В стаята пак се възцари тишина. Секундите се изплъзваха. Умът на Микел Вол бе престанал да работи. Силе се беше сгушила. Грунг държеше двете си ръце във въздуха. Ерик Рьонинг отвори уста и понечи да каже нещо.