— Ще се обадя след една минута. Успех!

— Н-н-не — заекна Силе.

— Тик-так — изтананика гласът и затвори.

41.

Лукас бе в рая. Поне така се чувстваше. От много дни очакваше третата разходка до къщата в гората. Lux Domus, Домът на светлината, или, както самият пастор Симон обичаше да я нарича, Porta Caeli, небесни двери. Има ли нещо по-красиво? Porta Caeli. Небесните двери. Цял ден тялото му беше схванато и сега, когато най-сетне стигнаха, когато се намираха толкова близо до небето, едва го свърташе на едно място, но се насилваше да седи мирно на дървен стол до прозореца, докато пасторът проповядваше на децата.

Пасторът бе получил знак от Бог да построи това място. Новият Ковчег. Този път не за животни, а за избраниците. За посветените. Дом на светлината. Небесни двери. Когато дойде Страшният съд, щяха да възкръснат. Никой друг. Само те. Четирийсет души, не повече. По света има и други ковчези, Бог бе разказал на пастора за тях, но не им бе дадено да узнаят къде са. Само, че ги има, но това бе достатъчно — щяха да се срещнат с останалите избраници на небето, когато му дойде времето. На небето. В Божието царство. Където текат синьо-зелени студени реки и всичко е изградено от злато върху килим от тебеширенобели облаци. Вечност. Избраници. Завинаги.

Лукас затвори очи и се остави гласът на пастора да го изпълни. Гласът на Бога — това бе той. Децата бяха най-важни — Бог го бе казал, чистите деца, важно беше да са чисти, деца, пречистени и готови, отворени за небето, както в утробата на майка си. Не омърсени след годините, прекарани на земята, ами чисти; трябва да бъдат пречистени. Дори ако за това се изисква огън. Адски пламъци. Пасторът говореше с мек и спокоен глас, решително, като дясната ръка на Бог — отвън корав, а отвътре мек. Сега в главата на Лукас потекоха реки. Студени, чисти реки се лееха през зелени гори над белите ниви пред златните къщи.

— Деца мои, искам да се явя пред вас, за да поведа хората от мрака към светлината — нареждаше спокойно пасторът. — Ще ви открия истинността на ада, та да повярвате и да се върнете от пътищата на злото, по които сте поели, преди да е станало твърде късно. Аз, вашият Господ, Исус Христос, ще отделя душите ви от телата и ще ги пратя в ада. Ще ви даря с видения за небето и с множество откровения.

Пасторът замълча за момент и зарея поглед в множеството. Обичаше да го прави. Да гледа всички в очите. Беше важно. Всички да видят, че от неговите очи гледат очите на Бог. Лукас също отвори очи и се усмихна. Домът му щеше да бъде до този на пастора. Сам Бог го бе казал. Нямаше много деца, само осем. Пасторът ги беше подбрал, и осемте. Пет момичета и три момчета, всички почти неопетнени — бяха достатъчни няколко проповеди с дружелюбния глас на пастора и щяха да бъдат готови.

Лукас се огледа, за да види онази, специалната, онази, която се казваше Ракел. Децата си приличаха много, това бе и смисълът — всички сме равни пред Бог. И най-накрая я намери. Сини очи и множество лунички. Имаха малко проблеми с нея. Лукас не разбираше защо пасторът вдига толкова шум заради това момиченце. С какво тя бе толкова специална? Ако иска да избяга от Дома на светлината и да прекара живота си в ада, да заповяда. В паството има достатъчно добри кандидати.

Не го бе казвал гласно, разбира се. Пасторът винаги знаеше какво прави. Как впрочем бе стигнал до тази мисъл? Поклати глава, за да се отърси от собствената си глупост и пак затвори очи. Гласът на пастора отново потече в него. Стисна здраво устни, както винаги, за да не му се изплъзне някой приглушен стон.