Читаем Пътувам сама полностью

Сега даже Ерик млъкна, дори престана да стиска топчето си, само седеше със зяпнала уста и ококорени очи. Някак не вярваха, че е сериозно. Да се обади извършителят — това пък какво беше сега? Не е ли такава мечтата на всеки журналист, а сега Вол беше удостоен с тази чест? Вече нямаше съмнение. Беше истина. Силе изплю парченцето ябълка и внимателно го сложи на масата.

— Да — каза Вол, — слушаме ви на високоговорител.

— Божичко, каква чест! — възкликна язвително металическият глас. — „Афтенпостен“ слуша своите читатели, ама това е чудесно, значи всички ще поемете отговорността.

— За какво? — прокашля се Микел Вол.

— Ще стигнем и дотам — увери го гласът. — Впрочем, очаквах да отидеш на пресконференцията. Нямаш ли си въпрос?

— Защо свинята е потекла на пода? — отвърна нервно Вол.

— Браво, помниш — похвали го гласът.

— Знам си работата. Не задавам въпроси, които не са мои и за които не съм отговорен.

Погледна към Грунг. Редакторът яростно клатеше глава — знак, че не е бивало да отвръща по този начин. Трябва да му съдействат, а не да се съревновават с него, така се бяха разбрали. От другата страна настана тишина.

— Журналистически морал — засмя се гласът след дълга пауза.

— Да — съгласи се Микел.

— Сладък си — каза гласът. — Не съществува журналистически морал — всички го знаем. Само вие вярвате в него. Знаете ли, че в едно проучване от миналата година журналистите са на последно място? На кои професии можем да разчитаме? Бият ви адвокатите, рекламодателите и продавачите на коли. Да не би да сте го пропуснали?

Металическият глас пак се засмя, този път почти сърдечно. Ерик Рьонинг поклати глава и показа среден пръст по посока на телефона върху масата. Грунг строго смръщи вежди.

— Но не затова сме тук — поде студено гласът.

— Защо сме тук тогава? — попита Микел Вол.

— Боже мой, ама днес си много досетлив. Сам ли измисли този въпрос?

— Спри да се занасяш! — намеси се неочаквано Ерик, изгубил всякакво търпение. — Откъде да сме сигурни, че не си някой шут и не искаш само да си играеш с нас?

Лицето на Грунг почервеня като домат. Самообладанието му го напусна и той протегна крак, за да срита Ерик под масата. За известно време пак настана тишина, но гласът не се изгуби.

— Добър въпрос — отбеляза сухо гласът. — С кого имам честта да разговарям.

— Ерик Рьонинг — представи се Ерик.

— Боже мой, самият Ерик Рьонинг. Носителят на Наградата за сензация през 2011 г. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Ерик.

— Какво е чувството да пишеш за бездомните, а после да се оттеглиш в дома си във „Фрогнер“, където да пиеш „Шардоне“ в джакузито? Журналистически морал, а?

Ерик понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Но разбира се, Рьонинг, напълно си прав. Кое ти гарантира, че съм този, за когото се представям? Искаш ли да си поиграем на една игра?

— Каква игра? — прокашля се Ерик.

— Нарекъл съм я „да бъдеш в новините“. Ще участвате ли?

Около кръглата маса цареше тишина. Никой не смееше да се обади.

— Да ви обясня ли правилата, преди да отговорите? — попита металическият глас. — Вие съобщавате новините. Помислих си дали пък не ви е доскучало. Защо веднъж да не бъдете новините? Няма ли да е стимулиращо преживяване?

— Накъде биете? — Микел Вол се прокашля.

— Вие решавате — предупреди гласът.

— Какво решаваме?

— Кой ще живее и кой ще умре.

Журналистите се спогледаха.

— В какъв смисъл?

Гласът се изсмя.

— Според вас в какъв смисъл? Още не знам. Андреа или Каролине? Вие ще решите. Не е ли мило от моя страна да ви позволя да участвате?

— Н-не може да казвате това — включи се Силе.

— Ама тук има и момичета?! Колко хубаво! Коя сте вие?

— С-с-силе Улсен — заекна момичето, очевидно завладяно от сериозността на обстановката.

— Вие какво мислите за всичко това, Силе Улсен — попита гласът.

— За какво?

Гласът се засмя.

— Жена? Вярвате ли в това?

— Да — изрече Силе предпазливо.

Гласът пак се засмя.

— Толкова сте наивни. Толкова е просто. Прекалено просто. Направо се отегчавам. Скучно ми е. Отегчавате ме, очаквах поне малко съпротива. Хайде, Микел, и ти ли? Вярваше ли на това?

— Да — отговори Микел след кратък размисъл.

— О, хайде де. Няма ли по-добри от мен? Жена? Някакъв пенсионер видял жена? Ами ако е бил травестит? Някой замислял ли се е за това? Или бездомник? Ерик, ти разбираш от бездомници. Какво не би направил един бездомник за две хиляди крони? Да облече яке с качулка и да се покаже на някоя улица в „Скюлерю“ посред нощ, да се поразходи дори? Мислиш ли? Ти би ли се съгласил, Ерик, ако беше бездомник?

— Не си жена. Това ли казваш? — попита тихо Ерик.

— Боже Господи, по-тъпи сте, отколкото мислех — констатира гласът студено. — Впрочем не ви възлагах големи надежди. Все едно. Окей, така ще направим. Имате една минута да изберете едно от имената. Андреа или Каролине. Която посочите, ще умре довечера. Другата ще остане жива. Ще се прибере вкъщи до двайсет и четири часа. Ако не изберете име, и двете ще умрат. За мен няма никакво значение. Едната умира. Другата остава жива. Вие решавате. Ясни ли са правилата?

— Ама не можете просто… — прекъсна го Грунг.