Читаем Пътувам сама полностью

— Откъде да знаем дали утре няма да се обади на „Ве Ге“? Или довечера на „Дагбладе“? — продължи той. — Имаме шанс да направим сензация и той е сега.

Микел Вол се подсмихна. Ерик бе започнал да използва думата сензация доста често, след като миналата година спечели наградата за сензация с поредица от репортажи за бездомниците в Осло.

— Защо тогава не се е обадила на другите по-рано? — парира го Силе.

Силе и Ерик бяха като деня и нощта. Тя бе на двайсет и девет години, гръмогласна, с пиърсинг на устните и ясно изразени ляволиберални възгледи, поне по отношение на „Афтенпостен“. Той — спокоен, уравновесен, обикновено в костюм, старателно вчесан, мечта за всяка тъща, усмивката му бе великолепна, а очите му блестяха. Когато в офиса възникнеше спор, обикновено двамата застъпваха противоположни мнения.

Микел Вол беше по-скоро от старомодните журналисти. С бележник и химикалка, и нос, забит в работата си. Преди време никога не пишеше за някого или нещо, което не познава лично и към което няма отношение. Сега често се осланяше на статии от пресата или на кратък телефонен разговор. Ако ставаше въпрос за стила на обличане, той не споделяше схващанията на нито един от двамата. Намираше се някъде по средата. Не беше ли малко скучен? Понякога се замисляше над това. Дали не трябваше да се вземе в ръце и да си накупи дрехи, подобни на онези от списанията на сестра му, да подчертае индивидуалността си. Така и не го направи. Дрехите в гардероба му си висяха там от почти десет години. Имаше нещо в — не знаеше как да го формулира — суетното парадиране с външността, без значение от стила, неподходящо за тази сериозна професия. Все едно. Извършителят се бе обадил на него. Не на някого от другите.

— Точно така — поде пак Ерик. — Значи ще се възползваме от предоставения шанс.

— О, моля те, Ерик, пасивно-агресивната аргументация е присъща на нас, жените, нали?

— Сега пък съм бил пасивно-агресивен?

— О, Исусе, хайде стига — засмя се Силе.

— Ти какво мислиш, Микел? — попита Грунг и се извърна към него.

Другите двама също замълчаха. Като никога. Сега всички искаха да чуят неговото становище. Това не му допадаше, но мистериозната личност, която му се бе обадила, му беше направила услуга.

— Не съм съвсем сигурен — прокашля се той. — От една страна, мисля, че бихме могли да извадим материал от това. Напълно съм убеден.

— Ексклузивно — намеси се Ерик, търкаляйки топчето на масата пред себе си. — Само ние. Никой друг. Аз казвам да действаме.

— Но от друга страна — продължи Микел, — няма ли да е глупаво да го раздуем на една-две заглавни страници и да изгубим контакта. Не е изключено да ни се отдаде възможност да помогнем.

— Да помогнем? — учуди се Силе. — Искаш да кажеш да отидем при ченгетата.

— Полицията — въздъхна Грунг. — Това не е класова борба. Работим в „Афтенпостен“.

— И не ни е позволено да казваме „ченгета“?

Силе извъртя очи и отново отхапа от ябълката.

— Няма значение — махна Грунг. — Наложително е да помислим над това.

— Над какво? — попита Ерик.

— Да кажем на полицията какво знаем.

— С какво ще ни послужи то? — въздъхна Ерик. — Първо: не разполагаме с нищо. Нищо конкретно. С нищо, което да бъде от полза за тях, но за нас има полза, не сте ли съгласни?

— Звучи странно аз да го кажа, но тук съм съгласна с Ерик. Не че не трябва да уведомим ченгетата… — подхвана Силе.

— Полицията — повтори Грунг.

— Но всъщност нямаме нищо, което да им е полезно. Все още нямаме.

— Нали? — кимна Ерик.

— Но това не значи, че е редно да го раздухваме. Кой знае какво ще изгубим, ако сега го публикуваме. Освен това — ехо! — минаха три дни. Новината е стара.

— Не, не е — прекъсна я Ерик. — Съвсем прясна е.

— Шшш, започва. — Грунг усили звука на телевизора.

Днес Анете Голи водеше пресконференцията заедно с прокурор Хайди Симонсен.

— Голи и Симонсен — въздъхна Ерик и пак стисна топчето. — Кога ще пратят Мунк или Крюгер? Искам пак да напиша материал за Крюгер.

— Ха! — изсмя се Силе. — Всички знаем какво искаш да правиш с Крюгер. Материал? Така ли му казваш?

— Тихо! — изшътка Грунг и усили още малко звука. Анете Голи тъкмо поздрави присъстващите на пресконференцията и телефонът на Микел Вол иззвъня. В заседателната зала настъпи пълна тишина.

Непознат номер.

— Остави го да иззвъни два пъти!

— Вдигни го! — подвикнаха Ерик и Силе един през друг. Грунг изключи звука на телевизора и прошепна на Микел Вол: Сложи го на високоговорител. Микел се изпъна на стола, прочисти гърло и вдигна телефона.

— Да? Микел Вол, „Афтенпостен“.

От телефона се разнесоха пращящи звуци. Не се чуваше от другата страна да има някого.

— Вол, „Афтенпостен“ — повтори Микел малко по-неуверено.

Пак нищо. Само пращене.

— Има ли някого? — попита Ерик нетърпеливо.

Грунг и Силе извъртяха очи.

— Затваряй си човката — изсъска Грунг през масата.

Минаха няколко секунди. После се чу стържещият металически глас.

— Така значи, не сме сами?