Читаем Пътувам сама полностью

„Влязъл е в някоя от индивидуалните стаи — предположи Миа — със собствена баня, телевизор, радио и денонощно обслужване.“ Тук на възрастните хора не им се налагаше да лежат с дни с памперси, без вода и храна. Седна на един фотьойл и взе някакво списание. „Ние, над шейсетте. Списанието за най-хубавите ти години“. Леките упражнения помагат срещу деменция. Топен Бек21 носи червило, съчетано с цвета на колата ѝ. Миа се замисли какво би казала нейната баба за това място и подобни четива и се усмихна. Остави списанието и понечи да вземе ново, но забеляза една от дипломите на стената. Коледен турнир на дома по канаста, 2009 г. Победител: Вероника Баке. Бързо скочи и отиде да разгледа грамотата отблизо. Ами да, Вероника Баке. Трябваше да е същият човек. Приближи се до стъкленото гише в другия край на помещението и позвъни с малка камбанка. След няколко секунди от вътрешната стаичка се появи гледачка.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо?

Гледачката подхождаше на дома. Жизнерадостна, хубава, румена. Изглежда, назначаваха само служители в хармония с интериора. Тук, в „Хьовик“, зад ъглите не се подаваха прегърбени, изнурени старци, миришещи на ръчно свити цигари. Момичето вероятно бе на нейната възраст. Високо и хубаво, с кобалтовосини очи, а черната ѝ коса бе стегната в пружинираща конска опашка.

— Казвам се Миа Крюгер — представи се Миа.

Посегна да извади полицейската си карта, но се отказа.

— Аз съм Малин. При кого идвате? — попита симпатичната гледачка.

— Тук съм с един приятел, Холгер Мунк. Отиде при майка си.

— Да, Хилдюр — усмихна се момичето със сините очи. — Прекрасна дама.

— Определено. Стана ми любопитно — сподели Миа, — приятелката на Хилдюр, Вероника, е спечелила турнир по канаста. Прочетох го на една от дипломите.

— Вярно е — усмихна се пак момичето. — Всяка Коледа организираме турнир. Мисля, че Вероника спечели последните три, преди да почине.

— Никога не съм играла канаста — призна Миа.

— Нито пък аз — смигна приветливото момиче. — Но на старите хора им харесва.

— Това е важното — подсмихна се Миа. — Просто ми хрумна нещо и моля да ме извините, задето се интересувам, не съм сигурна, че имате право да отговаряте на такива въпроси — но Баке… Не е ли била роднина на онзи — сигурно го знаете — готиния актьор?

— Бенямин Баке?

— Да, за него говорех.

Момичето със сините очи се вгледа за момент в нея.

— Хм, дали наистина ми е позволено да говоря за това? — засмя се тя.

— Разбирам — кимна Миа. — Той често ли я посещаваше? Виждали ли сте го? На живо също ли е толкова готин?

Усмивката не слизаше от лицето на момичето с конската опашка.

— Не идваше много често, само няколко пъти годишно. И между нас да си остане, изглежда най-добре по телевизията.

Тя прихна.

— Разбирам — смигна Миа.

— Ще изпиете ли чаша кафе, докато чакате? Тъкмо щях да разнасям обяда, няма да ме затрудни да ви приготвя, ако искате.

— Не, няма нужда. Благодаря. — Миа отиде пак да седне.

Момичето със сините очи се усмихна за пореден път и изчезна в задната стаичка. В единия ъгъл имаше малък телевизор. Миа потърси дистанционното и го намери до екрана.

Бяха насрочили нова пресконференция за дванайсет часа днес. Миа Крюгер много се радваше, че ѝ се е разминало. Медиите. От тях се напрягаше. Никога не се чувстваше естествено в тяхно присъствие. Принуждаваха я да бъде двулична. Никога не бива да казваш каквото мислиш, а това, което е разумно да кажеш. Не ѝ подхождаше. Обичаше да бъде искрена. Беше като с театъра. Някои обичат светлината на прожекторите, други предпочитат да не попадат в нея. Увеличи малко звука и прехвърли на „Ен Ер Ко“.Детеубийствата. Логото тук не беше толкова крещящо, колкото другаде, но се виждаше на екрана. Миа Крюгер поклати глава и усили още малко звука. Двама водещи в студиото, един репортер пред стълбите на управлението в „Грьонлан“. Сигурно бяха отложили пресконференцията. Изключи телевизора, слезе надолу по стълбите и набра номера на Габриел.

— Здравей!

— Защо са отложили предаването? Случило ли се е нещо?

— Не, скоро ще започне.

— Окей. Анете ли ще води пресконференцията днес?

— Да, така мисля. И другата прокурорка. С късата коса.

— Хилде.

— Възможно е.

— Намери ли още нещо за Вероника Баке?

— Трябваше ли?

— Не, но аз намерих — продължи Миа. — Ще направиш ли една справка?

Габриел въздъхна тихо.

— Разбира се. За какво?

— Има ли нещо?

— Не, не, просто имам да мисля за толкова много неща. И…

— И какво?

— Не, нищо. Приятелката ми е бременна.

— О, поздравления!

— Благодаря, ъ, да… Какво трябваше да проверя?

— Не съм съвсем сигурна, само имам такова предчувствие. Нужен ми е достъп до списъка на старческия дом „Хьовиквайен“ с… как беше думата?

— Чакащите? Стая ли ти трябва?

— Боже мой, бързо си се устроил. Толкова недосегаем ли се чувстваш? — изкикоти се Миа.

— Sorry — извини се Габриел. — Малко съм кисел днес.