Читаем Пътувам сама полностью

Ами ако не изяде храната? Не знаеше откъде ѝ хрумна тази мисъл, тя просто изведнъж се оказа в ума ѝ. Ами ако не изяде храната? Какво ще стане тогава? Ще остане ли будна? Щеше ли да чуе как асансьорът се качва? Хвърли бегъл поглед към дупката в стената. Откъде наистина ѝ хрумна? Просто от нищото — и право в ума ѝ. Идеята беше адски добра, нали? Няма да изяде храната и асансьорът ще отиде нагоре. Стана бързо и се приближи до дупката. Отвори капака и надникна вътре. Щеше да се побере вътре, нали? Беше се крила на много по-малки места. Веднъж играха на криеница и тя се скри в кухненския шкаф за тенджери. Никой не успя да я намери, накрая се наложи да изпълзи оттам. А шкафът беше доста тесен, никой не заподозря нищо и всички бяха много впечатлени. Ще измами асансьора, ето какво ще направи. Ще се престори, че е изяла храната, ще изпразни чинията в тоалетната кофа, ще я сложи в ъгъла при другите и ще легне в леглото. Асансьорът се качваше, когато тя спи. А дали и когато се преструва, че спи? Марион застана с гръб към асансьора и взе чинията от масата. Важно бе асансьорът да не вижда какво прави, иначе вероятно ще си промени намерението. Повдигна внимателно хартиения капак на кошчето и бързичко изхвърли в него храната. Веднага седна на мястото си и погледна към отвора в стената.

— Ох, наядох се — възкликна тя високо и се поглади по корема.

Асансьорът остана неподвижен. Очевидно не беше видял нищо.

— Ох, а сега как ми се доспа! — Марион се престори, че се прозява широко.

Остави чинията върху купчината мръсни съдове и отиде до леглото. Легна с лице към асансьора и затвори очи. Лежеше съвсем неподвижно с палец в устата. Умееше да лежи неподвижно. Когато се скри в кухненския шкаф, лежа, без да шукне доста дълго. Толкова дълго, че мама и татко започнаха да я викат. Марион стисна очи и зачака шума от асансьора. Не се чуваше нищо. Обзе я известно нетърпение. Не беше като да лежи в кухненския шкаф. Тогава знаеше, че отвън има някого, че някой я търси. Някой ще се зарадва да я намери. Тук не идваше никой. Тя усети как сълзите напират от вътрешната страна на клепачите ѝ, но успя да ги задържи. Ако плаче, значи не спи. Асансьорът ще я разкрие. Пъхна палеца си още по-навътре в устата и се опита да мисли за нещо друго. Когато лежеше в кухненския шкаф, си бе устроила игричка. Една историйка. Историйка от „Монстър Хай“, съвсем нейна историйка; не я беше видяла по телевизията, а си я бе измислила сама. Така времето се стопи без никакви проблеми. Представи си, че е Дракулаура и е забравила да си напише домашното. Беше ужасно тъпо, защото учителят скоро щеше да дойде и тя трябваше да му каже, че не го е написала, а не искаше. Макар да минаваше за непукистка, в училище Дракулаура искаше да се представи добре. Другите може и да не вярваха, но тя се стараеше. А сега беше забравила домашното. Не че не искаше да го напише, просто бе забравила. Имаше толкова много други неща за правене. Марион тъкмо се канеше да измисли защо Дракулаура е забравила за домашното, когато изведнъж чу, че асансьорът се задвижва. Брр, врр. Без да се замисля, скочи от леглото и се затича към отвора. Отвори рязко капака и бързо пропълзя в дупката в стената. Асансьорът бе много малък и в началото стъпалото ѝ не влизаше. Тя вече бе в асансьора и той се издигаше, а кракът ѝ остана отвън, в стаята. Придърпа коляното си с един тласък и ето че цялата се озова вътре. Намираше се вътре в асансьора! И той се движеше нагоре!

Асансьорът се изкачваше тежко и скърцаше в стената, а тя не виждаше нищо. Марион се сви, колкото можеше, и опита да не се бои от мрака. Сърцето ѝ биеше силно в малките ѝ гърди, тя не смееше да диша. Брр, врр. Асансьорът се издигаше бавно-бавно и после изведнъж — „дзън“. Спря. Асансьорът спря, без да разбере, че тя е вътре в него. Момиченцето бутна предпазливо капака и за голяма своя радост откри, че той се отваря. Марион Мунк се измъкна от дупката и остана със зяпнала уста.

Беше в някаква всекидневна. В къща, която никога не бе виждала. И тук нямаше прозорци, не, имаше, но бяха покрити със завеси. По средата на стаята до една маса седеше жена. Марион се огледа и тръгна колебливо към нея.

Очите ѝ бяха затворени и устата ѝ бе залепена със сиво тиксо. Към нея бе прикачена тръбичка с вода или нещо друго, изтичащо от торбичка. Марион веднага позна жената, беше я виждала много пъти. Беше приятелка на дядо. И приличаше на индианка. Марион харесваше Миа. Миа винаги се шегуваше с нея, казваше ѝ, че е сладка, винаги ѝ даваше хубави неща, когато дядо не гледа. Сега беше умряла. Беше умряла на стола със залепена с тиксо уста.

Марион Мунк спря безпомощно насред стаята, оглеждайки се трескаво наоколо. Там имаше коридор с обувки и ботуши, точно като вкъщи. И врата. Входна врата. Тя предпазливо се промъкна към нея. Тъпите дрехи ѝ пречеха и издаваха тъпи звуци. Дали да се осмели да отвори вратата? Кой знае какво имаше зад нея, в тази къща, където всичко бе толкова странно.

— Стой!

Стресна се от строгия глас на крещящата жена зад себе си.

— Стой! Стой!