— Някой забелязва ли нещо?

— Нищо — прозвуча тихо отговорът в ухото му.

Виждаше как Къри пристъпва от крак на крак само на няколко метра от него с приготвен пистолет. Колегата му безмълвно вдигна рамене.

Какво чакаме?

Не беше възможно тази къща да е обитаема. Дали не бе построила скривалище под нея? Стаичката от филма на Кисе. Доколкото можеше да се прецени от краткия видеоклип, тя бе прекалено малка. Не беше изключено да има няколко такива стаички, разположени една до друга. И все пак…

Трескаво се мъчеше да вземе решение. Нямаха абсолютно никакво време за губене. Тя беше отвлякла Марион. Беше отвлякла Миа. Бяха длъжни да направят нещо. Дали не беше вече прекалено късно?

Вече е прекалено късно.

Дори не смееше да се замисля за последствията, ако беше вярно. За Мириам. За Мариане. За всички. За всички в отдела. Не на последно място за него самия.

— „9“, тук „Делта 1“ — чу се тихият глас в ухото му. — На позиция сме и сме готови да влезем. Сигнал за действие? Край.

Вече безкрайно нетърпелив, Къри пак вдигна рамене. Изглеждаше готов на всичко и ако Мунк не дадеше скоро заповед, сам щеше да щурмува обекта.

Мунк приклекна на коляно само на няколко метра от постройката и се опита да си създаде по-добра представа за ситуацията, а през това време отново усети телефонът в джоба му да вибрира.

Не, нямаше начин да е възможно. Не беше правдоподобно. Да изградиш малко, изолирано помещение под земята, да, но цял апартамент, в който да живееш?

Защо, за Бога, някой би се захванал с това? Нима не е несравнимо по-лесно да се престрои малко мазето на къща, която не е пред рухване?

— „9“? — пак се чу по интеркома.

Не само Къри изгаряше от нетърпение, целият отряд бе на нокти.

Телефонът извибрира за пореден път в джоба му, подобно на разгневена оса. Какво става, по дяволите? Измъкна го с предпазливо, но бързо движение и го погледна, закривайки светлината на дисплея с ръка.

Видя пропуснато повикване от Лудвиг Грьонли и на екрана проблесна съобщение.

Грешно място!!! Свидетел е видял Марион. Обади се!!!

— До всички „Делта“, всички „Делта“, тук „9“ — съобщи той рязко и решително по интеркома. — Имаме нова локация. Прегрупирайте се и изчакайте ново нареждане. Повтарям: не влизайте, имаме нова локация, прегрупирайте се и изчакайте ново нареждане.

Стана, тръгна със забързани стъпки към колата и набра номера на Лудвиг Грьонли.

87.

Емилие Исаксен седеше зад волана в колата си и се движеше по черен път, който водеше навътре в гората. Тя дълго обмисля дали да тръгне, или не — все пак бе обещала на Торбен пица — но хлапето изглеждаше доволно от шоколада и банана в чантата ѝ. Не знаеше точно защо, ала имаше чувството, че е спешно. Тобиас. Нямаше го от седмица. Беше тръгнал към някаква секта в гората, при християнките, както се бе изразил Торбен, и сега не ѝ даваше мира мисълта, че той е там някъде и се нуждае от помощ в този момент. Налагаше се да направи нещо, макар вероятно да бе напразно; тя дори не знаеше къде се намира това място. Подразни я мудната реакция на полицията и реши да вземе нещата в свои ръце, а и Торбен, разположил се на седалката до нея, се подсмихваше, омазан с шоколад по ъгълчетата на устните, и изглеждаше съвсем щастлив.

Никога не се бе натъквала на подобен случай. Предстоеше ѝ да намери нов дом за тези момчета. На всяка цена, недопустимо е подобно отношение към деца. Всъщност Емилие Исаксен бе толкова ядосана, че изпитваше желание да удари с юмрук волана, но се въздържа заради малкия. И въпреки всичко се колебаеше дали е взела правилното решение. Навън вече бе тъмно. Единствената светлина идваше от предните фарове, пътят криволичеше и беше обграден с дървета. Ако изневиделица от гората излезе лос, няма да успее да спре навреме. Затова караше бавно. Колата се влачеше по чакълената настилка и не стигаше лошата видимост, ами по предното стъкло запръскаха и малки дъждовни капчици. Служба за закрила на детето. Не познаваше добре практиката, но положително има процедура, сигурно ще се наложи да се пишат писма, да се викат родителите, да им се даде време да обяснят, купища бумащина, вероятно съдебно дело… Как така просто ще вземеш децата от семействата им, само това липсваше! Но в този случай бе невъзможно дори да се свържеш с родителите…

Имаше позната от Службата за закрила на детето, Агнете. Запознаха се на час по аеробика и няколко пъти пиха кафе заедно. Реши да ѝ звънне, само да се измъкнат от този отвратителен черен път. Интересуваше я какво е най-добре да се направи.