Лукас остави пистолета на земята и пъхна ключа в катинара. Сега навън беше хладно, усещаше студения вечерен полъх по врата си. Отключи катинара и повдигна тежкия дървен капак. Освети тъмната стая долу. Светлината се плъзна по стълбата и се блъсна в бетонния под няколко метра по-надолу. Той затъкна пистолета в колана на панталона си и заслиза надолу по стълбата. Момчето и Ракел седяха, загърнати в одеяло. Лукас насочи фенерчето към тях, но го отпусна, когато видя, че си закриват очите от яркия лъч светлина.

— Аз съм Иисус — съобщи той възможно най-спокойно. — Не се бойте, нищо няма да ви сторя.

Освети наоколо и намери каквото търсеше — туба, оставена пред рафт с картонени кутии. Момчето и Ракел колебливо се приближиха към него по бетона.

— Можем ли да си ходим? — попита несигурно момчето.

— Да, вървете — отвърна Лукас. — Вървете с Божията благословия. Портите са отворени.

При разминаването в студеното помещение за момент погледът му срещна очите на момчето.

— Благодаря — изрече то и неуверено докосна ръката му.

— Аз съм Иисус — повтори Лукас с усмивка и освети стълбата пред двете деца. Изчака ги да излязат от шахтата и насочи светлината към рафтовете, за да вземе тубата. Беше тежка, но успя да я качи по стълбата, влачеше я по стъпалата с фенера под мишница. Затвори шахтата, спря за момент и се загледа в звездите. Рядко бе виждал нещо толкова красиво. По цялото небе проблясваха надежда и радост. Озарен от щастие, пое по площадката.

Пасторът стоеше в църквата при олтара в дъното, с гръб към входа. Чу го да влиза и се обърна.

— Как мина? — засмян, пасторът тръгна към Лукас с разтворени обятия, но спря изумен насред църквата, виждайки какво държи Лукас в ръка. Извадил пистолета от пояса си, той бе насочил дулото му към гърдите на пастора.

— Лукас? Какво правиш?

— Спасявам те — усмихна се Лукас и бавно се приближи към белокосия мъж.

— Какво говориш, сине мой? — пасторът стисна зъби. — Ела, сине мой. Дай ми пистолета. Не знаеш какво правиш.

Протегна ръце към русия младеж.

— Шшш — очите на Лукас блестяха. — Не усещаш ли?

— Какво? — заекна пасторът.

— Че Дяволът те е обсебил.

— Говориш безсмислици, синко — каза нервно белокосият мъж.

— Не — възрази сериозно Лукас. — Дяволът се е настанил в теб, но не е късно. Аз съм изпратен на земята, за да те спася. Това е призванието ми.

— По дяволите, Лукас — заекна пасторът.

— Виждаш ли? — кимна Лукас. — Дяволът е обладал сърцето ти. Говори през устата ти. Не правим така с нашите деца. Не правим така с хората. Ние им помагаме, не им вредим. Това не е Божията воля. Вината не е твоя. Ти си невинен. Дяволът те е подмамил. Накарал те е да го пуснеш в душата си. Обладал я е. Накарал те е да желаеш зло на другите. Не е нужно да чакаме повече. Нека да се отправим заедно към небето.

— Дай ми пистолета, проклетнико — изкрещя пасторът в трескава възбуда, но вече беше късно.

Лукас натисна спусъка, простреля белокосия мъж два пъти в гърдите и пусна пистолета на пода. От силата на изстрела пасторът отлетя назад и остана легнал да се бори за въздух. Лукас отвори тубата и се захвана да излива съдържанието ѝ по протежение на стените. Не бързаше. Нямаше закъде да бързат. Миризмата на бензин започна да се разнася из малката църква. Пастор Симон лежеше по гръб на земята с полуотворена уста, наблюдаваше Лукас с паника в очите и ръце, спазматично вкопчени в гърдите си.

Каква красота, помисли си Лукас, при вида на прясната кръв, стичаща се на тънки струйки по изметения под. Изпразни останалото съдържание на тубата около олтара и се върна при пастора. Сега той се бе хванал за шията, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаше само бълбукане.

— Не бой се — успокои го Лукас и го погали по беловласата глава.

Изправи се и извади запалка от джоба си. Провери дали работи. Загледа се в потрепващото пламъче. Започна от единия ъгъл. Бензинът бързо се възпламени. Отиде от другата страна, доближи запалката до пода, запали, продължи напред и така, докато цялата църква се изпълни с пламтяща светлина. Захвърли запалката, върна се при пастора, коленичи до него и го хвана за ръката. Пламъците обхващаха цялата църква — завесите, стените, настилката, олтара. Лукас се усмихна и си затананика. Още веднъж погали нежно пастора по буйните бели коси.

— Виждаш ли Дявола? Сега те напуска. Не е ли красиво? — смееше се младежът.

Пасторът се взираше ужасен в него. Тялото му трепереше. Кръвта шуртеше на бързи потоци от дупките в гърдите му.

Пламъците се извисиха до тавана. Всичко гореше.

— Ще се видим у дома, татко — усмихна се Лукас.

И затвори очи.

86.

Холгер Мунк се промъкваше бавно към старата малка къща с чувството, че нещо не е наред. Прозорците бяха заковани. На покрива имаше голяма дупка. Къщата изглеждаше необитавана от години. Сякаш щеше да се срути всеки момент. Възможно ли е Карен да живее тук? В тази съборетина? Странно. Колкото повече се приближаваха, толкова повече го обземаше усещането за нещо сбъркано.

— „Делта“, всички екипи, тук „9“ — прошепна той в интеркома и същевременно усети как телефонът в джоба му вибрира.