От прекрасния планински връх, където седеше, Лив-Хеге ясно виждаше какво се случва. Почти като на кино. Маркус се изхрачи и наплю полицайката и същевременно се опита да я убоде с иглата. Полицайката отскочи назад и после се чу гръм. Планинският връх се превърна във вулкан, под нея се разнесе грохот. Полицайката стреля два пъти. Маркус Скуг залитна назад и се просна окървавен на пода.

Лив-Хеге Нилун дойде на себе си след две седмици, в пристъп на изключително силна абстиненция, в непозната стая. До нея седеше Карен. И не я остави в продължение на цяла седмица. Бяха я вързали за леглото. Лив-Хеге Нилун никога не бе преживявала нищо подобно. Намираше се в ада. Всяка клетка в тялото ѝ беше в пълно съзнание и страдаше дяволски. С милиард махмурлука едновременно, тя надаваше вой, сякаш обладана от Сатаната. Остана завързана за леглото в бялата стая, докато всичко не приключи. През цялото време Карен стоя до нея. Сестра ѝ я миеше, хранеше я, държеше ѝ ръката, утешаваше я. Дълго беше отсъствала, но сега се бе завърнала.

После позволиха на Лив-Хеге да става от леглото. Можеше да ходи до тоалетната без придружител и да се храни сама на масата. Карен не се отдели от нея и за секунда. След това ѝ разрешиха да излиза в градината. Да седи на тревата. Да гледа слънцето. Да гледа дърветата. Карен се усмихваше — не бе виждала Карен да се усмихва по време на цялото лечение, но сега сестра ѝ се радваше.

Карен Нилун обаче не знаеше, че Лив-Хеге не възнамерява да остане. В този живот. Загубила бе всичко, което притежаваше. Двете си любови. Маркус Скуг. И хероина. Какво можеше да ѝ предложи този свят? Нищо.

Седмица по-късно за първи път ѝ позволиха да отиде на разходка сама. Тя се покатери на един смърч в гората, колкото високо успя, и завърза въже на шията си.

И скочи на свобода.

81.

— Ужасно съжалявам — каза Миа.

— О, няма проблем. Уби я. А сега ти ще умреш. Така е справедливо, не мислиш ли?

Карен се усмихна и потупа Миа по ръката. Влезе в кухнята, после се върна с парче шоколадов сладкиш.

— Искаш ли сладкиш, Миа?

Миа поклати глава.

— Трябва да хапнеш нещо. Много е вкусен, по рецепта на майка ми е.

Миа хвърли бегъл поглед към монитора на масата. Марион Мунк лежеше неподвижно на легло в подземна стая. Миа изведнъж я видя да потрепва. За щастие. Момиченцето просто спеше. Карен Нилун помилва екрана с два пръста.

— Красива е, нали?

Миа леко кимна.

— Нямам търпение да я измия и наглася. Важно е децата да бъдат чисти, нали?

Карен ѝ се усмихна. Миа започваше да се плаши. До този момент успяваше да остане сравнително спокойна, но ето, че той дойде — страхът. Злото. Никога не бе виждала такива очи. Жената пред нея съзнаваше напълно какво казва и прави, но въпреки това не изпитваше никаква емпатия и нормални човешки чувства.

— Искаш ли да чуеш какво следва? Ще играем ли? — засмя се Карен и стана.

— Защо не поиграем на нещо друго? — попита Миа.

Сега беше важно да печели време. Заради себе си, но най-вече заради Марион. Проряза я болка. Помисли си за Мунк. Как щеше да реагира, ако Марион умре. Не можеше да си го представи. Беше прекалено нереално.

— И на какво искаш да играем? — поинтересува се неизменно усмихнатата Карен.

— На каквото и да е. — Миа се опита да отговори на усмивката ѝ. — Например да говорим за Маргрете.

Карен стана малко по-сериозна. Сбърчи вежди и скръсти ръце пред гърдите си. Миа Крюгер отчаяно се опитваше да прочете какво става в главата ѝ, как работи съзнанието ѝ, да намери някакво слабо място, но не успяваше да се домогне до нея.

— Маргрете е добре — изчурулика Карен. — Ходи на училище на небето и има четири съученички, а скоро ще станат пет и ще има и учителка.

— Съученички ли? — зачуди се Миа.

— Ами да, нали ще тръгнат на училище? Не го ли разбра?

Сега парченцата от пъзела се наместиха в главата на Миа. Пътувам сама. Вещите. Учебниците. Въжето за скачане. Карен Нилун бе обсебена от извратената идея да събере учебен клас на небето, а тя щеше да бъде учителката. Това бе логично. В съзнанието на психопат. Миа изпита угризения. Защо не го забеляза по-рано? Тогава нямаше да се наложи Марион да лежи заключена в малка стаичка в подземието на тази къща на ужасите извън града.

— Има си и куче — продължи Карен. — Прекрасна малка немска овчарка. Обожава да си играе с кутрето, виж колко е щастлива, Миа, виж.

Карен посочи нагоре към тавана и застина в глуповата усмивка.

— Мама скоро ще дойде, Маргрете. Малко остава.

Карен махна и изпрати целувка към небето.

— Защо десет рокли и само пет момиченца? — реши да си опита късмета Миа.

— Какво? — сепна се Карен.

— Поръчала си десет рокли, а си отвлякла само пет момиченца.

— Никое момиченце не бива да остава само с една рокля, не мислиш ли? Ти само една рокля ли имаше, Миа? У дома в Осгорщран? Когато си играеше с малката Сигри.

Миа прехапа устни, когато чу името на Сигри. Усети, че я разкъсва ярост, но успя донякъде да се успокои.

— Значи ще бъдат само пет? — тя се усмихна.