Читаем Пътувам сама полностью

Карен Нилун вдигна ръка и удари Миа по лицето. Ударът бе силен. Миа се отметна назад и за секунда изгуби съзнание, притъмня ѝ пред очите.

След известно време ги отвори. Гротескната усмивка се бе завърнала.

— Малко сладкиш? — усмихнатата Карен наклони глава. — Опекох го специално за теб.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Не ругай — предупреди жената. — Не е необходимо. Такова е правилото. Споразумяваме ли се да има такова правило в играта?

Миа се овладя и кимна. Пак се огледа. Полицейският поглед. Беше в плен. Далече от хората. Не можеше да помръдне. Ще говори, докато се освободи. Това е единственият начин. Да участва в играта.

— Хубаво правило — отвърна Миа тихо и се опита да се усмихне.

— Добре. — Карен плесна с ръце. — Кой започва? Да започна ли аз?

Миа се съгласи.

— Израснах в тази къща — поде Карен. — Бяхме аз, майка ми, сестра ми и онзи, чието име не назоваваме.

— Баща ти? — попита Миа.

— Онзи, чието име не назоваваме. — Карен не спираше да се усмихва и отново приседна на масата. — Твой ред е.

— Аз израснах в Осгорщран — започна Миа. — Заедно със сестра ми и майка ми, и баща ми. Живеехме в бяла къща, недалеч от тази на Едвард Мунк. Баба живееше наблизо.

— Скука — подхвърли Карен. — Разваляш купона. Това вече го знаем. Кажи нещо ново, нещо неизвестно. Да разкажа ли аз нещо?

Миа отново се съгласи.

— Майка ми работеше в Хамарската болница. Разрешаваха ми да я придружавам на работа. Тя ми показваше всичко. Имаше най-меката коса на света. Позволяваше ми да я реша. Сестра ми беше много малка, тя само можеше да гледа. Един ден мама не се върна от работа. Всички знаехме какво е станало, но полицията не направи нищо. Не ти ли се струва малко странно — да живеем в страна, където полицията не прави нищо?

Карен се усмихна и затъкна косата зад ухото си. Погледна към тавана, сякаш се замисля.

Хамарската болница. Намираше се в покрайнините на Хамар. Баща ѝ бе убил майка ѝ. Полицията не беше предприела нищо. Оттам идваше ненавистта ѝ към полицията.

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Миа.

— Всичко може — засмя се Карен. — В тази игра всичко е позволено.

— Освен ругатните — уточни Миа и се усмихна с мъка. Надяваше се да изглежда искрена.

— Точно така — изкиска се Карен. — Не обичаме ругатните.

— Как го нарече?

— Кое?

— Момиченцето от родилното отделение.

Карен вече не се усмихваше.

— Маргрете — отвърна тя.

— Хубаво име — отбеляза Миа.

— Нали?

— Да, много хубаво. Това нейната стая ли беше? — посочи с глава монитора.

— Да — отговори печално Карен, — всъщност не, не беше толкова хубава. Там се намираше, но построих нова. Старата беше твърде тъжна.

— Какво се случи с нея?

— О, не, мой ред е, мой ред е!

Миа отвърна поглед от монитора. Не издържаше на гледката. Марион лежеше в леглото, облечена в бяла кукленска дантелена рокля.

— Кръвта му изтече — усмихна се Карен.

— На кого?

— На този, чието име не назоваваме. Сложих му миша отрова в храната. Наложи се аз да готвя. За нас тримата. След като полицията каза, че мама просто е изчезнала. Гледката беше забавна. Кървеше от устата, отвсякъде. Много беше приятно да го наблюдаваме. Почти празнично. Почти като на Коледа.

— Къде го погребахте? — Миа се постара да не гледа екрана.

Съсредоточи се, Миа, съсредоточи се.

— Точно зад външния клозет — усмихна се Карен. — Смрад и лайна. Много подходящо. Сигурна ли си, че не искаш сладкиш?

— Може би по-късно — усмихна се Миа.

— Много е вкусен — кимна Карен и за миг потъна в мислите си.

— А Малин Щолц?

— Искаш да кажеш Майкен?

— С разноцветните очи? Не се ли казва Малин?

— Майкен — поправи я Карен. — Горката Майкен. Луда е за връзване, нали знаеш? Обаче спечелихме доста пари заедно.

Миа бавно започна да проумява. Логиката на всичко.

— Чрез църквата?

Карен Нилун се усмихна и отново изръкопляска.

— Отлично, Миа. Много си умна. Нямаш представа колко е лесно да накараш старите дами изведнъж да решат да дадат всичките си пари на Иисус, когато не им остава още много живот — засмя се тя. — Те вземаха шейсет процента, ние — четирийсет. Така е справедливо, бих казала. Това са мно-о-о-го пари, Миа. Знаеш ли колко пари са това?

— Не — отвърна Миа.

— Много — смигна Карен. — Да кажем, че не живея тук.

— А тя знаеше ли за Маргрете и за другите момичета?

— О, не — засмя се Карен. — Майкен е порядъчно луда, в това няма съмнение, но е прекалена мекушава за такива неща. Но пък поне успях да използвам глупавия ѝ приятел, Рогер Бакен. Той не можеше да реши дали е мъж, или жена. Впрочем, беше забавно. Такива хора винаги са много слаби, лесно е да ги измамиш.

— Боже, това се казва план — отбеляза Миа. — Сътрудничили сте си с църквата. Умно сте го измислили, изгодно за всички.

— Да, нали? — призна гордо Карен.

— И какво стана с нея?

— С кого?

— С Маргрете. Бебето.

Карен замълча за момент, преди да отговори.

— Бутна ме кола. Счупих си крака и двете ръце — тя стисна устни. — Лежах в болница.

— Дълго ли?

Карен кимна мълчаливо.