Анете едва не си изпусна телефона.

— Моля?

— Малин Щолц е тук.

От смайване Анете забрави да отговори. Затвори телефона и се втурна в заседателната зала.

— Щолц е при нас — извика тя.

— Какво? — изуми се Микелсон. — Ама как така?

— В „Грьонлан“ е. Къри, ти идваш с мен.

— Слушам. — Къри си навлече якето.

77.

Холгер Мунк седна в леглото. Имаше невероятно силно главоболие и устата му бе ужасно суха. Огледа се объркано. Стая в здравно заведение. Обстановката бе болнична. Старческият дом. Все още се намираше в „Хьовиквайен“.

Но как, по дяволите…

Изправи се бързо, ала се наложи пак да седне. Стаята се завъртя около него. Прозорец. Навън е тъмно. Вечер. Бе проспал целия ден. В легло в старческия дом „Хьовиквайен“, с дрехите. Претърси си джобовете, но не си намери телефона. Пълен ад. Какво става, за Бога? Къде е Карен? Нали щеше да го събуди? Добра се, залитайки, до вратата и се опита да я отвори, но не успя. Вратата бе заключена отвън. Опита се да напипа ключалката от вътрешната страна, ала не намери такава. Някой го беше заключил вътре. Това бе най-ненормалното. Холгер Мунк осъзна какво се е случило и усети как го обзема паника.

Дявол да го вземе.

Замахна с тежкия си юмрук към вратата и завика възбудено.

— Ехо?

Започна да удря отчаяно и същевременно се опитваше да си събере мислите.

— Има ли някого?

Отново си бръкна в джобовете. На палтото и на панталоните. Замъкна се обратно до леглото и започна да претърсва чаршафите. Никъде нямаше и следа от телефона му.

Вратата зад гърба му се отвори и непозната сестра надникна вътре. Погледна го изплашено.

— Кой сте вие? Какво правите тук?

— Мунк, полицейско управление Осло, отдел „Убийства“ — измънка Мунк и се шмугна покрай нея. — Виждали ли сте Карен?

— Карен ли? — попита стреснатата сестра. — Не е на смяна. Защо?

— Трябва да използвам телефона ви. — Мунк се заклатушка към рецепцията.

— Не, почакайте, не можете просто да…

— Мунк, полиция, майка ми е настанена тук — измърмори той и вдигна телефона.

Застина със слушалката в ръка, леко смутен. Проклети модерни технологии! Вече не знаеше никакви номера наизуст. Набра номера на информация и помоли да го свържат с полицейския участък в „Грьонлан“. Най-сетне му вдигнаха. Поиска да го прехвърлят към Специалния отдел. Обади се Лудвиг.

— Грьонли.

— Мунк е.

— По дяволите, Мунк, къде си?

— Нямам време за това, Лудвиг. Миа там ли е?

— Не, няма я.

— Как така я няма? Къде е?

— Не е тук — отвърна Лудвиг.

— Но какво става, за Бога! — възкликна Мунк. — Габриел там ли е?

— Мунк? — прекъсна го Лудвиг.

— Свържи ме с Габриел. Той знае как да проследи телефона ѝ. Дай ми Габриел.

— Мунк? — настоя Лудвиг.

— Дяволите да те вземат, Лудвиг, какво има? Дай ми Габриел.

— Внучката ти е изчезнала — съобщи Лудвиг на другия край на линията.

Мунк притихна.

— Марион е изчезнала — повтори Лудвиг. — Някой я е отвлякъл от жилището. Нещата обаче се нареждат, Мунк. Щолц е при нас. Сама дойде. Чу ли ме? Малин Щолц е при нас. Анете и Къри я разпитват. Всичко се нарежда.

Мунк бавно се събуждаше. Като мечка след зимен сън.

— Не е тя — изръмжа той.

— Как така?

Сега всичко се навърза в съзнанието на Мунк.

— Изпрати ми кола.

— Но, Мунк?

— Изпрати ми кола — извика той в слушалката.

— Да, но къде си? — викна на свой ред Лудвиг.

— Извинявай — отвърна Мунк, усещайки, че цялото му тяло се тресе. — Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“. Изпрати кола, Лудвиг. Не мога да шофирам. Изпрати кола.

Остави слушалката на масата пред себе си и излезе с нестабилна походка във вечерния мрак.

78.

В модерната зала за разпити на подземния етаж в „Грьонлан“ се усещаше едновременно напрежение и облекчение. Толкова дълго я бяха търсили. В началото тя бе невидимо лице, незнаен сериен убиец, впоследствие постепенно доби образа на жената с разноцветни очи, обитаваща жилище, облицовано с огледала. А сега бе там. Само на метър от тях. Анете скришно я наблюдаваше, докато Къри ѝ наливаше поредната чаша вода. Малин Щолц. Анете не знаеше какво бе очаквала, но по-скоро не това. Дълга черна коса, обрамчваща бледо лице. Тънки пръсти, които едва успяваха да поднесат чашата към сухите ѝ устни.

— Благодаря — прошепна неуверено Малин Щолц и отново наведе глава.

Анете почти я съжали.

— Имате право на адвокат, нали сте наясно? — попита Къри и седна.

Малин Щолц кимна нерешително.

— Не ми трябва адвокат — каза тихо тя.

— Може би е разумно да ви назначим адвокат — вметна Анете.

Малин Щолц я погледна. Едно кафяво и едно синьо око, сякаш изгубили цялото си желание за живот.

— Не ми трябва — повтори тя и прокара тънката си ръка през черните коси. — Ще кажа всичко, което знам.

— Заподозряната се отказва от правото на юридическа защита — отбеляза Къри на малкия микрофон на масата.

— Сигурна ли сте? — настоя Анете.

Малин Щолц отново кимна все така колебливо. Беше толкова крехка. Анете направо не можеше да повярва. Бе почти прозрачна — като стъкло. Полицайката имаше чувството, че ако говори твърде силно или щракне с пръсти, Малин ще се разпадне на парчета.