В помещението бе станало по-студено. Сигурно навън беше вечер и това бе причината. Тобиас придърпа единия край на одеялото и си загърна раменете. Ракел се премести още по-близо до него и го зави целия. Седяха така мълчаливо известно време, плътно един до друг под одеялото, стискайки ръцете си. Тя отпусна глава на рамото му и след малко той чу как дишането ѝ стана по-равномерно. Спеше. Тобиас седеше съвсем тихо, за да не я събуди. Затвори очи. Скоро и той заспа. Не дълбоко както в леглото си вкъщи, а само потъна в лека дрямка. Не разбра, че е спал, преди да се събуди от силен шум. Сепна се и видя как капакът над него се отваря.

Най-сетне, помисли си той, когато светлината на фенерче проблесна по дължината на стълбата.

Тобиас Ивершен събуди момичето с хубавите лунички и стана от пода.

75.

Миа свърна към дома за възрастни хора „Хьовиквайен“, дъждът бе спрял. При слизането от колата проследи с поглед как тъмният облак се носи към центъра на града. Тя се качи по стълбите.

Влезе и завари Карен на рецепцията. На същото място стоеше Малин Щолц, когато Миа забеляза грамотата от състезанието по канаста на стената. Боже Господи, колко е несъобразителна! Нищо не разбра. Сигурно защото бе изгубила способностите си. Дори не се усети, че Щолц преследва нея. Мунк — да, но не този Мунк. Едвард Мунк. Затова телата бяха оставени във Форт „Исенгран“. Майките на Мунк. Миа Крюгер също бе разследвала случая в Хьонефос. Това ли е причината? Защото е жена? Полицай и жена? Трябвало ли е да е по-прозорлива? Да намери момиченцето? Мисълта ѝ не беше ясна. Пътуването до гробището изцеди последните ѝ сили. Баба е мъртва. Татко е мъртъв. Мама е мъртва. Сигри е мъртва. Миа чакаше с нетърпение всичко да свърши. Понякога на остров Хитра изпитваше съмнения дали е взела правилното решение. Да се самоубие. Да изостави този свят. Трябваше ли да разсъждава по друг начин? Но вече — не. Вече е убедена. Изборът ѝ е правилен. Изобщо не биваше да напуска острова. Представи си как всички хапчета я чакат на масата. Изпита радост.

Ела, Миа, ела.

Първо да намери Марион. Да събере сетните си сили и да открие засмяното момиченце, най-ценното съкровище за Холгер Мунк, което всички толкова много обичат. Да намери Малин Щолц. За момент се замисли за Мунк — бяха му се обадили и той беше изчезнал. Сигурно е заловил Малин. И е намерил внучката си. Миа се окопити и се усмихна. Не искаше да показва колко зле се чувства.

— Здравейте, Карен.

— Здравейте, Миа.

— Радвам се, че се обадихте. Благодаря ви. Съжалявам, ако съм се държала нелюбезно. Напрегнато е на работа.

— Случило ли се е нещо? — Карен придоби загрижено изражение.

Тя харесва Холгер, помисли си Миа. Вече е очевидно.

— Не, само обичайният стрес — излъга Миа. — Намерихте ли ключовете?

— Да, у мен са — отвърна Карен. — Само ще си облека якето.

Тя се скри в задната стая и се върна с якето.

— Отдавна ли е тук?

— Не знам. — Излязоха навън и оттам се отправиха към входа на гаража. — Слязох да изхвърля боклука сутринта. Виждате ли, това по принцип не е мое задължение, но помагам, когато има много работа. Тогава я видях. Не ми е известно откога е тук.

— Защо не я е закарала вкъщи? — попита Миа.

— Нямам представа. — Сестрата я поведе с лека походка към гаража.

Стъпвай леко, Миа, стъпвай леко.

Думите на баба ѝ на смъртния одър. Миа изобщо нямаше чувството, че се движи леко. Карен бе на нейните години, вероятно малко по-възрастна, но изглеждаше несравнимо по-добре. По-млада. По-жизнерадостна. Нито една бръчка. Не носеше отговорност за целия свят на плещите си. Медицинска сестра в старчески дом. Нещо съвсем различно от повехналата, посърнала следователка от отдел „Убийства“. С нея беше свършено. Усещаше го с цялото си тяло. Толкова дълго се мъчеше да издържи. Да бъде Миа Лунния лъч. Съвсем сама на света. Пътуването до гробището ѝ отвори очите. Няма нужда да се бори. Окопити се и се усмихна на симпатичната сестра. Мунк и Карен. Надяваше се да се получи. Да са щастливи заедно. Той наистина го заслужаваше.

— Ето я. — Карен посочи белия ситроен, паркиран в един ъгъл. — А ето и ключовете — усмихна се тя.