Миа отключи колата и огледа купето. На пръв поглед нищо не подсказваше, че наднича в колата на сериен убиец. Всичко изглеждаше напълно нормално. Чаша от Макдоналдс. Вестник. Миа заобиколи колата и отключи багажника. И там нямаше нищо, освен обичайните неща. Авариен триъгълник. Чифт ботуши. Какво, по дяволите, очакваше? Щолц да остави там някакви вещи на момичетата? Тя бе по-умна от привидното. Цинична. Студена. Кроеше планове с години. Няма да остави следи в колата. Даже бе ходила на гроба на Сигри. Миа изпита ярост при тази мисъл. Усети, че телефонът ѝ вибрира в джоба. Снимка от Лудвиг. Значи все пак не е изгубила напълно способностите си. Радваше се, че се оказа права. Дискусионна група за бездетни жени. Беше ѝ приятно да знае, че е стигнала до нещо. Извади телефона от джоба си и отвори съобщението на Лудвиг. Снимка. Дискусионна група в Хьонефос. Коледна среща, 2005 г. Имаше шест жени. Позираха усмихнати пред елхата. Веднага я позна. Малин Щолц. Очите ѝ не бяха разноцветни. Две сини очи. Лещи. Миа леко увеличи снимката. Малин Щолц. Беше така странно. Изглеждаше толкова нормална. Съвсем обикновено момиче, което иска да има деца, но не може. Усмихната, прегърнала жената до себе си. Миа премести малко изображението, за да вижда по-добре.

Но какво, по дяволите…

Тя се обърна, ала вече беше късно. Жената на снимката. Жената зад нея. Усети иглата да прониква в кожата на шията ѝ, тилът ѝ се удари в металния капак на отворения багажник.

— Брой до десет отзад напред — заръча усмихнатата Карен. — Така казват. До десет отзад напред и ще заспиш. Не е ли забавно? Десет — девет — осем…

Миа изгуби съзнание, преди да чуе „шест“.

6.

76.

На Анете Голи не ѝ се нравеше обстановката в заседателната зала. Микелсон се появи и пое командването, искаше лично да води разследването, но не бе навлязъл достатъчно навътре в детайлите, за да вдъхнови екипа, да ги накара да свършат нещо. Обхващаше я силно раздразнение. Трябваше да продължават, да бързат, да действат възможно най-експедитивно. Дявол да го вземе, нямаха време да информират Микелсон за всичко, което не е разбрал. А къде се губеше Миа? Нали току-що бе говорила с нея? И защо Мунк си е изключил телефона? Сигурно ще се срещне с извършителя, но какво пречи да си остави телефона включен? Така би им предоставил възможност да го проследят. Не иска да го следят ли? Превърташе аргументите в главата си и не чу какво каза Ким.

— Налага ли се да го правиш сега? — попита Микелсон. — Нямаме ли по-важна работа?

Ким въздъхна.

— Да, но според мен има връзка.

— И каква е връзката? — продължи да разпитва Микелсон.

Анете Голи едва се въздържа да не каже нещо. Както стана ясно, Микелсон не беше в час.

— Тобиас Ивершен е момчето, което намери Юхане — отново въздъхна Ким. — И сега е изчезнал. Току-що говорих с учителката му. Никой не го е виждал от една седмица. И е оставил бележка на брат си, че отива при някаква секта в гората.

— Може и да е случайно — отвърна Микелсон.

Анете не издържа.

— А може и да значи нещо — прокашля се тя. — Ако става въпрос за секта в гората близо до мястото, където са намерили Юхане, определено има смисъл да проверим. Все пак е намесена религиозна общност, как — не знаем точно, но тук има нещо.

Микелсон я погледна и размисли.

— Добре — отсъди той най-накрая. — Но не хабете много време. И дръж телефона си включен, в случай че ни потрябваш.

— Тъй вярно. — Ким козирува и излезе от стаята.

Докато затваряше вратата след себе си, намигна на Анете в знак на благодарност. Тя му отвърна с усмивка. Харесваше Ким Колсьо. Всъщност харесваше целия екип. Мунк несъмнено имаше слаби страни, но умееше да подбира хора. Никога не бе работила в толкова сплотена и мотивирана общност. За съжаление не толкова мотивирана точно в момента — Миелсон ставаше за шеф в „Грьонлан“, но не и за следовател и ръководител на екип. Липсваха му социални умения. Антените му не бяха достатъчно чувствителни. Полицаите от отдела, обикновено отдадени на работата с хъс, сега имаха вид на хора, предпочитащи всичко друго, вместо да седят в заседателната зала. Не беше чудно. Чакаха ги милион задачи, пясъкът в часовника изтичаше. Около жилището, където бяха настанили Марион и Мириам, никой не бе забелязал нищо. Марион беше изчезнала безследно. Анете се замисли за Мунк. Не беше изключено сега да е там. Сам и без прикритие, животът му е в опасност, но при всички положения е там. Щом е отишъл, значи е било наложително. Тя не си представяше друга възможност.

— И така, докъде стигнахме с Марион Мунк? — попита Микелсон.

В този момент иззвъня телефонът на Анете. Микелсон я погледна недоволно.

— Дежурният в „Грьонлан“ — поясни тя. — Трябва да вдигна.

Излезе от стаята.

— Да? Анете е.

— Здравей. Хилде Мир е на телефона. Един човек иска да говори с теб.

— Лично с мен?

— Не, с някой от вас. Опитах да се свържа с Мунк и Миа, но не ми отговарят.

Миа не отговаря? Къде ли е?

— Много съм заета в момента. Дано да е важно.

— О, определено е важно.

— Кой иска да говори с мен?

— Малин Щолц.