Читаем Пътувам сама полностью

Миа Крюгер се събуди от шума. Първоначално го взе за повика на чайките. Беше се завърнала на своя остров. В къщата, която бе купила, за да е сама. За да избяга от хората. За да избяга от самата себе си. По собствена воля вземаше лекарства в почти смъртоносни дози. Сама си ги назначаваше. Морето. Въздухът. Птиците. Покоят. Щеше да отиде при Сигри. Много е тежко да си сам. Когато всички от семейството са си отишли. Бяха мъртви. Много е трудно никой да не те разбира. Сигри винаги я разбираше. Чаровната, красивата, прекрасната Сигри. Дори не се налагаше Миа да говори. Разбирам, Миа. Без дори да отвори уста. Топлите, добри очи я гледаха изпод светлата коса.

Сега е сама. Без убежище. Без покой. Само тази къща и чайките. Силната, интелигентната, специалната Миа Крюгер, Миа Лунния лъч, индианката със сияйни сини очи, един от най-добрите следователи в разследванията на убийства, превърната в уморена особнячка на пуст остров.

Миа усещаше сухота в устата си. Опита се да отвори очи, но ѝ беше трудно. Преход на забавен каданс от съня в реалността на фона на музика. Радио. Музиката спря. Тя направи повторен опит, но клепачите ѝ тежаха, не помръдваха. Миа бавно се плъзна обратно в съня, кафето беше готово, звукът от пара в кухнята на Хитра.

— Здрасти, Миа.

Миа Крюгер най-сетне отвори очите си и видя пред себе си Карен Нилун. Рижорусата жена се усмихваше и държеше в ръка бутилка вода.

— Искаш ли нещо за пиене? Сигурно си страшно жадна.

Миа изведнъж се опомни, тялото ѝ инстинктивно се оттласна, опита да се освободи. Имаше нещо на устата ѝ. Ръцете ѝ бяха вързани за стол. Краката. Краката — също. Здраво вързани. Движенията ѝ бяха инстинктивни, идваха от тялото ѝ, не от ума, паника на мускулите, но нямаше смисъл. Можеше да помръдне само главата си.

— Много си сладка — засмя се Карен и размаха шишето с вода пред нея. — Дълго ли ще се съпротивляваш? Много е забавно да те гледам, продължавай!

Миа усети настъпващия пристъп на паника, но успя да се успокои. Да го отблъсне. Вдиша дълбоко, докато въздухът изпълни корема ѝ, и се огледа. Полицейски поглед. Намираше се в малка къщичка. Или вила. Не, къща. Рамките на прозорците са бели. Стари. Извън града. Стъклата са облепени с фолио. Виждаше се навън, но не и навътре. Топлина и пращене зад гърба ѝ. Печка, не — открит огън, камина. Диван. Маса. Шейсетте години. Килимче на пода. Много цветове. Врата вляво. Стар хладилник. Кухня. Още една врата. Открехната. Коридор. Чифт мръсни ботуши. Жилетка. Дъждобран.

— Да, тук е приятно, нали? — Карен остави бутилката на пода. — Искаш ли да те разведа?

Миа се опита да каже нещо, но от гърлото ѝ излезе само бълбукане. Устата ѝ бе залепена със скоч. Изплези език, промуши го между устните, усети вкус на лепило.

— Ако искаш вода, не бива да викаш — предупреди я Карен. — Далече сме от хората, така че няма да ти помогне, но не искам да събудиш детето.

Срещу нея имаше телевизор. Не, не телевизор, монитор. Свързан с компютър. Клавиатура. Мишка. Карен почука по монитора.

— Виж, спи. Трябва да пазим тишина. Шшш.

Карен Нилун се усмихна и допря показалец до устните си. Мониторът бавно се включи и показа спящо момиченце. Марион. В бяла стая. Перспективата бе от птичи поглед, уеб камера, монтирана в единия ъгъл.

— Не е ли сладка? — умили се Карен.

Медицинската сестра приседна на масата и леко погали екрана.

— Не бива да будим децата, когато спят.

Карен направи крачка напред и с един замах отлепи тиксото от лицето ѝ. Миа се задъха и закашля. Гадеше ѝ се. Инжекцията във врата. Имаше чувството, че ще повърне.

— Така, пийни малко — каза Карен и поднесе бутилката към устните ѝ.

Миа преглъщаше водата, колкото можеше, останалото се стичаше по брадичката ѝ, по пуловера, в скута, краката ѝ се намокриха.

— Браво — похвали я Карен и избърса с ръка ъгълчетата на устата и брадичката ѝ.

— Направила ли си ѝ нещо? — изхриптя Миа.

Гласът ѝ звучеше странно и дрезгаво.

— Но какво говориш? — изсмя се Карен. — Нищо не съм ѝ направила. Ще я убия, разбира се, но няма да ѝ направя нищо.

— Дяволите да те вземат — изхриптя Миа и се изплю.

Карен отскочи настрани и на косъм избегна да бъде наплюта.

— Пфу, Миа! Искаш ли пак да ти сложа лепенката, или ще се опитаме да се държим подобаващо?

Силна ярост обзе Миа, но в последния момент успя да се овладее.

— Ще се държа подобаващо — тихо изрече тя. — Извинявай.

— Виждаш ли, така е по-добре — усмихна се Карен и отново седна.

— Защо мен? — попита Миа.

— Ама ти направо на въпроса? Не е ли скучно така? — засмя се Карен. — Няма ли първо да си поиграем малко? Обичам да играя. Игрите са весели. Не си ли съгласна? Не обичаш ли да играеш, Миа? Миа Лунния лъч — какво сладко име! Много подходящо, нали?

Миа мълчеше. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите си. Карен се изправи и се приближи до нея.

— Миа? Миа? Не бива да заспиваш, сега ще играем.

Миа отвори очи и я заплю точно в лицето.

Русорижата жена не бе подготвена и за частица от секундата промени изражението си. Усмивката изчезна. Очите ѝ заискряха.

— Пачавра проклета!