Ким много харесваше Грьонли. У него имаше точно това, което се изисква, за да си част от Специалния отдел. На практика не се случваше често, мнозина се задържаха в отдела за кратко, просто не пасваха. Никой не можеше да каже какво точно бе необходимо. Нямаше нищо общо нито със способностите, нито с възрастта, нито с опита, нито със специализацията. Ставаше въпрос за някаква химия. Разбираха се без думи. Така правим, а не така. Мнозина негови талантливи колеги се бяха присъединили към екипа, но им липсваше вътрешното усещане, че принадлежат към него. Не понасяха муцуната на Мунк. Намираха способностите на Миа като следовател за преувеличени. Ким работеше с двамата отдавна. И не си представяше да работи където и да е другаде на света.

Лудвиг Грьонли разказа накратко на Микелсон какво са открили. Малин Щолц. Жилището, пълно с огледала. Връзката между дома за възрастни хора „Хьовиквайен“ и група за взаимопомощ за бездетни жени в Хьонефос. Видеоклипа на Кисе, от който, ако Микелсон не бе настоявал да седят там като ученици, бързо щяха да възстановят координатите на мястото, където Щолц държеше Марион Мунк.

— Да, да. — Микелсон отново си побутна очилата. — И къде сме сега?

— Разрешете да се включа.

Габриел Мьорк взе думата. Ким Колсьо се усмихна на себе си. Харесваше това момче. Появи се от нищото и бързо се превърна в част от екипа. Специалност на Мунк. Навремето Мунк доведе Миа Крюгер по същия начин. Според слуховете даже не трябвало да завършва полицейската школа.

— Относно? — Микелсон свъси вежди.

— Ако Мунк е отишъл да търси извършителя, е добре да разберем къде точно — подхвана Габриел Мьорк. — В момента прочистваме филма, един приятел е страшно добър в тези неща. Скоро ще имаме джипиес координати. Не е ли по-добре да прекарваме времето си така, отколкото да седим тук?

Ким се засмя наум. Когато посрещна Мьорк на улицата, младежът имаше вид на уплашено пиленце.

— А кой беше ти? — Микелсон си свали очилата.

— Габриел — отвърна Мьорк.

— Откога, казваш, си в полицията?

— От две седмици — отговори Мьорк, без да си промени изражението.

— А аз от двайсет години — заяви Микелсон и отново си свали очилата. — Положително знам по-добре от теб как трябва да си прекарваме времето.

Опитът му за сарказъм удари на камък. Ким видя как Къри намигна на Габриел Мьорк, а онзи му отговори със свиване на рамене.

— Анете! — Микелсон се обърна към полицайката, търсейки помощ.

— Габриел е прав — изправи се Анете. — Видеоклипът на Кисе е важен и е наложително да бъде основният ни приоритет сега. Ако Мунк е решил да ни изключи, защото Щолц му е дала ултиматум, действията му са напълно разбираеми. Обича внучката си. И аз щях да постъпя по същия начин.

Ким видя как цветът на лицето на Микелсон се променя. Ако бе смятал Анете Голи за съюзник, се бе излъгал. Къри смигна на Ким, който се усмихна в отговор.

— Добре — промърмори недоволно Микелсон, преглеждайки някакви листове на масата пред себе си. — Какво правим в такъв случай?

Ким Колсьо бе заглушил звука на телефона си, но беше забравил да изключи вибрацията. Телефонът заподскача на масата, а на дисплея се изписа непознат номер.

— И? — Микелсон раздразнено погледна Ким.

— Трябва да го вдигна — отвърна той и стана.

— Сега? — попита Микелсон.

— Да — отвърна Ким.

— Така… — започна Микелсон.

Ким излезе от стаята и не чу продължението. Отиде в кухнята и си наля чаша кафе.

— Ким Колсьо на телефона.

От другата страна се чу женски глас.

— Ало, здравейте, името ми е Емилие Исаксен.

— Здравейте. Как мога да ви бъда полезен?

Ким отвори вратата на хладилника и извади кутия с мляко. Ако за нещо имаха единомислие с Миа, то бе, че кафето в службата не става за пиене такова, каквото излиза от кафеварката.

— Намерих визитната ви картичка в един матрак — започна жената. — Не знам какво да правя. Помислих си, че сигурно можете да ми помогнете.

— Възможно е. За какво ви е нужна помощ? — попита Ким и си сипа малко мляко в кафето.

74.

Тобиас даде одеялото на Ракел и загаси фенерчето. В скривалището бе съвсем тъмно, но нямаха избор. Налагаше се да пестят батериите, а и очите им бързо свикнаха с мрака. Тобиас не знаеше откога са затворени в подземното помещение, но предполагаше, че са минали четири-пет дни.

Горе-долу преди толкова време отвори капака и надникна в шахтата. Прошепна името на Ракел, момичето, с което тъкмо се бе запознал, християнката, затворена зад оградата, която се нуждаеше от помощта му. Тогава някой се промъкна зад него и го бутна. Уплаши се и се почувства глупаво, освен това се удари. Дълго пада покрай стълбата, летеше надолу в черната дупка и се приземи тежко на бетонния под. Слава Богу, не на главата или на ръцете си, а падна настрани и стълбата явно бе омекотила удара, защото не го болеше толкова силно, само малко хълбокът и единият крак.

— Да опитаме ли още веднъж да отворим капака — попита Ракел; той почти я съзираше — седеше недалече от него.

— Мен ако питаш, няма смисъл — отвърна Тобиас.