И сред тях намирам случаите си. Действам много предпазливо. В момента, в който разбера, че някое дете е насилвано от родителите си (независимо дали момче, или момиче), чрез моето туристическо бюро, което нарекох Querky-Travel, резервирам круиз за детето и родителите, които, естествено, нищо не подозират за своя „късмет“. После представям пътуването като печалба от някоя лотария. Това сработва само в някои случаи. Повечето реагират скептично, когато някой иска да им подари нещо, поради което засега квотата ми на успеваемост е твърде обозрима. Веднъж с едно немско семейство ми помогна дори случайността.

Мартин застина. Скролна назад, после пак напред, ала не намери нищо по-конкретно, което да му помогне да изтълкува последното изречение.

— Защо спряхте? — попита Елена. — Има ли нещо за съпругата и сина ви?

— За съжаление, не — прошепна Мартин.

Или за щастие.

Той се покашля и зачете нататък:

Но не ме разбирай погрешно, Наоми.

Никога не съм ти слагала тения в храната. А това, което смяташе за дървеници, бяха безобидни хлебарки. Не исках да те тровя физически. А душевно. Така, както майка ми направи с мен. Никога не ме е пребивала, никога не ми е пъхала предмети. Ала въпреки това ме зарази с вирус, който ме разяждаше отвътре. Както и Анук, за която през последните седмици бях като майка, все още вътрешно я разяжда това, което си ѝ причинила. И което сега ще си признаеш.

Той повдигна очи от екрана. Елена се бе втренчила в него с отворена уста.

— Анук е била…

Сега кръгът се затваря. Сега лудостта придобива смисъл.

Мартин кимна енергично и отиде в края на файла. Признанието на Наоми.

Глава 65