Ако имаше ключ, щеше да влезе в каютата ѝ и да рови из нещата ѝ.

И какво щеше да промени това?

Тя знаеше какво се бе случило. Знаеше мотивите. Осъзна вината си.

Отвори вратата към балкона. Прохладен вятър разроши косите ѝ.

За тази част на Атлантическия океан водата бе учудващо спокойна и за разлика от днес на обед, абсолютно гладка. Най-големите вълни идваха от движението на самия кораб.

Вечерният въздух меко миришеше на сол и дизел. От горните балкони се чуваха смехове. В далечината се носеше шлагерна музика, която се смесваше с шумовете на морето. Според бордовата развлекателна програма имаше караоке следобед.

Защо? — мислеше си Юлия и блъскаше перилата, по които снощи се бе изкатерила. — Защо трябваше да ме спираш, Даниел?

Тя се приведе над перилата и се загледа надолу. Океанът отдавна не ѝ се струваше опасен. По-скоро приканващ. Дочу шепот в шума на вълните. Звучеше като собственото ѝ име. Примамващо!

Толкова бързо не се умира!

— Лиза? — искаше ѝ се да извика, ала гласът ѝ отказа.

Защо не настоях?

Защо не принудих Даниел да спре и да обърне кораба, за да можем да слезем?

Та аз знаех за видеото!

Обзета от ярост и самоомраза, тя се насочи към плексигласовата стена между балконите. Заудря с юмруци по нея. Блъсна я с крак. Веднъж. Втори път. На третия път ритна през нея. Без да я повреди. Имаше чувството, сякаш рита в празно пространство. Така се бе засилила, че за малко да се подхлъзне, не падна само защото успя да се хване за перилата.

Какво, по дяволите…?

Впери поглед във вратата в преградата, която кракът ѝ бе отворил. Приличаше на отворите за котки във входните врати, само дето през този отвор можеше да се промуши голямо куче. Или човек.

Пулсът ѝ се ускори. Тя се наведе надолу и погледна през отвора към балкона на Лиза. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха. Прозрението, което я осени, я наелектризира.

Винтовете бяха развити. Принципно, за да се отвори, бяха нужни инструменти. Но сега, изглежда, ключалката бе разхлабена.

Да не би от Лиза?

Юлия свали халата си и запълзя, само по бикини и сутиен, през отвора на свързващата врата. На един остър страничен ръб си ожули коляното и пищяла, ала не усети нищо, така както не усети и студения вятър, който брулеше цялото ѝ тяло.

И ти ли си направила така, съкровище мое?

Тя се опита да погледне през прозореца в каютата на дъщеря си, но вратите бяха заключени и завесите спуснати. Засенчи от двете страни очите си с ръце, но не успя да види нищо.

Заключила си междинната врата от твойта страна, нали, Лиза? После си спуснала веригата?

Тя отново се завъртя към отвора.

Пропълзяла си при мен, за да изчезнеш през моята каюта, нали?

Юлия почувства как сърцето ѝ започна да бие по-бързо. От полъха на вятъра ли се събуди и отвори вратата на балкона? Или от щракването на резето?

Когато си напускала каютата ми, съкровище?

Юлия осъзнаваше, че бе на косъм да изпадне в едно от най-тежките състояния на скръбта, при което близките с всички сили се опитват да отрекат реалността и се вкопчват във всяка една абсурдна, но даваща надежда теория. Ала не можеше да го избегне.

Тя удряше по стъклото, риташе с босия си крак плъзгащата се врата, крещеше името на Лиза… и се стресна до смърт, когато завесите се дръпнаха.

И зад тях се появи лицето на дъщеря ѝ.

Глава 64

— Шала е била мъж? — С всяка следваща секунда Елена ставаше все по-объркана. Погледна Мартин така, все едно му бе поникнал втори нос. Той ѝ отговори с думите на Шала, които прочете от екрана.