Междувременно Тиаго бе разказал какво ли не. Заля го с водопад от думи и се оказа колкото объркан, толкова и наплашен. Сега Бонхьофер бе наясно, че той само „по погрешка“, каквото и да означаваше това, е присъствал на скандал между офицер и камериерка и после е бил гонен от същия офицер, който според описанието се оказа Вайт Йеспер.

— И сега искате да ме убиете така, както сте убили него? — попита той Тиаго.

— Не съм убил този човек — отвърна мургавият аржентинец, комуто струваше усилие да се овладее. — Той бе този, който натика оръжието в устата ми.

— И в последния момент е размислил и е решил по-добре сам да си тегли куршума. — Бонхьофер се изсмя. Очевидно имаше работа с душевноболен. Вероятно с човека, отвлякъл Анук?

Питаше се дали въобще револверът в ръцете му функционираше. Частта зад барабана изглеждаше някак си пукната, освен това спусъкът явно липсваше.

— Вие ли отвлякохте момичето? — попита го капитанът направо. Вероятно Вайт го беше спипал. При тези обстоятелства имаше смисъл да го премахне от пътя си.

Но какво, по дяволите, иска от мен?

Макар престъпленията да не се изписваха по челата на престъпниците, Бонхьофер се съмняваше, че пред себе си има перверзен изнасилвач. От друга страна, аржентинецът бе успял да внесе оръжие въпреки контролата и вероятно бе убил офицера.

— Никому нищо лошо не съм направил — протестираше Тиаго. — Аз щях да бъда убит. Аз съм този, който се нуждае от защита!

Бонхьофер горчиво се засмя.

— Може би трябва да повторите това, без да размахвате револвера наоколо.

Телефонът в джоба му звънна, ала преди да успее да се обади, Тиаго му заповяда да го остави на масата.

— Слушайте, трябва да отида на мостика — излъга Бонхьофер. — Не разполагате с много време, за да изложите исканията си. Скоро ще имат нужда от мен.

— Нямам никакви искания. За какъв ме смятате?

За дяволски кофти комбинация, помисли си капитанът. Луд и въоръжен.

Вероятно Вайт бе разкрил скривалището на Тиаго — каюта 2186, любовното гнездо — където той е държал Анук. Да, нещата се навързваха, момичето бе открито тук наблизо.

— Къде е майката? — Бонхьофер се осмели на директна конфронтация.

— Майката ли? — попита Тиаго. Той прозвуча объркано, но това можеше и да е изиграно.

— На Анук. В синия шкаф ли е? Ако е така, то скривалището ви е разкрито. Моите хора са тръгнали натам.

— Какво, по дяволите, бръщолевите? — попита Тиаго. — Не познавам никаква Анук. Само Лиза.

— Лиза? — сега Бонхьофер си глътна езика. — Откъде…?

— Ето! — Тиаго измъкна един плик от задния си джоб. С едната ръка извади от него два листа.

— Какво е това? — попита Бонхьофер.

— План — отвърна Тиаго. — Отдавна исках да го предам. — Той подаде на Бонхьофер първия от двата листа.

Капитанът приглади хартията на бюрото и започна да чете.

Стъпка 1: Да изключа охранителната камера. Според указанията на Querky това е Nr. 23/С. Стигам до нея по откритото стълбище на пета палуба.

Стъпка 2: Да оставя прощалното писмо в каютата на мама.

Стъпка 3: Да заключа входната и междинната врата.

Бонхьофер го погледна:

— Откъде имате това?

Тиаго не успя да издържи на погледа му. Очевидно не му бе приятно да отговори, а когато все пак го направи, Бонхьофер най-после си изясни поведението на аржентинеца. Един съвсем обикновен престъпник, който се бе специализирал да плячкосва сейфовете на пасажерите. Характеристика, която много по-добре пасваше на развълнувания и объркан млад мъж, отколкото на убиец и изнасилвач.

— Тогава съвсем случайно сте попаднали на този… този… — Капитанът се опита да намери точната дума и накрая използва тази на Тиаго. — Този план.

Тиаго кимна. Изглеждаше напълно разстроен.

— Толкова се обвинявам. Да бях намерил по-рано смелост да се доверя на някого. Но този убиец, този офицер… — Тиаго поклати глава. — Страхувах се за живота си. Все още се страхувам. И досега не знам в какво съм се забъркал. Нямам никаква представа каква е връзката между тези неща. Кой например ще ми каже дали самият вие не сте ми пратили този Вайт?

— Знаете ли какво? — Бонхьофер стана от бюрото. Беше му все тая за револвера. — Застреляйте ме! Не ми пука за вас и Вайт. Лиза Щилер бе моя кръщелница. Обичах я. Нейното самоубийство ме засегна много повече, отколкото всеки куршум, който бихте изстреляли по мен.

Тиаго, който тъкмо бе хванал с две ръце оръжието, замръзна.

— Лиза се е самоубила? — попита объркан той.

Сега Бонхьофер се обърка.

— Това шега ли е? — поиска да узнае и развя листа в ръката си. — Та нали сте прочели плана?

— Да. Прочетох го. — Тиаго му подаде втората страница. — Но там не става въпрос за смъртта на Лиза.

Глава 62