И действително името на дъщеря ѝ леко я съживи. Наоми раздвижи глава. Повдигна я. Обърна лице към него. Погледна го. И отвори устни.

— Съжалявам — рече, или нещо подобно.

I am sorry.

Гласът ѝ бе твърде слаб, за да надвика рева на морето.

— Нееееее! — изкрещя Мартин, защото по всичко изглеждаше, че Наоми ще направи крачка напред. Към смъртта. Ако скочеше сега, неминуемо щеше да бъде разкъсана от въртящите се витла на кораба. — Похитителят ви е мъртъв!

Наоми застина за миг. Отвори устни като за последен поздрав, ала внезапно нещо в израза на лицето ѝ се промени. Ъгълчетата на устата ѝ се разтегнаха. Изглеждаше така, сякаш плаче. После, сякаш иска да се засмее. Накрая изглеждаше така, сякаш и плаче, и се смее.

Мартин осъзна, че всъщност не гледа него, а е фиксирала една точка над рамото му. Обърна се. Причината за емоционалната ѝ промяна стоеше точно зад него.

Анук.

Най-накрая бе намерила пътя.

В последния момент.

Анук се приближаваше с фенерче в ръка. Мартин не бе виждал преди подобно изражение на лицето ѝ. Нищо чудно — тя се усмихваше. Разнесе се вик на радост, който не идваше само от момичето, а и от Наоми. Мартин отново се обърна към майката, която крещеше името на дъщеря си. С такава сила, че дори самият Атлантически океан не можеше да я заглуши.

Сега и Наоми се смееше — също като дъщеря си. Силно и с цяло гърло, но това бе грешка. Радостното треперене, което бе обхванало цялото ѝ тяло, я накара да се подхлъзне. Отново стоеше на ръба, но този път изглеждаше като човек, който не може да плува и който, махайки с ръце, отчаяно се мъчи да предотврати неизбежното.

Падането.

— Хвани се за мен! — изкрещя Мартин на немски заради вълнението, което го бе обхванало.

Това, че Наоми, залитайки напред, улови ръката му, бе по-скоро случайност, отколкото преднамерено действие. Почувства рязко напрежение, стисна челюсти с всичка сила, докато се опитваше да не отпуска нито една от ръцете си. Едната, на която висеше Наоми точно над бушуващата водна повърхност, и другата, с която се опитваше да се задържи. За щастие майката на Анук тежеше не повече от малко момиче. Оскъдната храна, която почти я бе довършила, сега можеше да бъде спасението ѝ, ако…

… не я изпусна.

Наоми бе лека, болезнено измършавяла, ала ръката ѝ бе влажна. Мокра. Хлъзгава. Мартин имаше чувството, че държи сапунено въже. Колкото по-здраво стискаше ръката ѝ, толкова повече тя се изплъзваше от пръстите му. И това го вбесяваше.

Не минах през всичките тези гадости…

С мощен тласък, който почувства до чак до мозъка на костите си…

… за да се проваля…

… той изтегли майката до себе си…

… точно накрая!

… над ръба на синия шкаф. Върху пода на площадката. До казана. В безопасност.

Успях!

Изтощен до смърт, той се свлече на пода. Опита се едновременно да вдиша и издиша, което неминуемо доведе до пристъп на кашлица, ала се чувстваше добре.

Погледна към Наоми. Радостта от срещата ѝ вля повече сили, отколкото на него, и тя успя да се съвземе и да разтвори ръце към дъщеря си, която не по-малко залитайки се приближаваше към нея.

Удовлетворен, Мартин затвори очи. Макар и да не бе собственият му син, нито пък дете, което е спасил, все пак бе успял да изтръгне от смъртта една майка, да събере едно семейство и — да подари усмивка на Анук.

И се случи така, че лежейки на поклащащия се, миришещ на боклук и морска сол под до синия шкаф, за първи път от много, много време насам бе щастлив.

Макар и за съвсем кратко.

Колкото траеше усмивката върху лицето на Анук, с която бе пристъпила към Наоми и която отново бе изчезнала, когато удари майка си в гърдите. Бързо, не особено силно дори за едно единайсетгодишно момиче, по въпреки това достатъчно, за да изгуби Наоми равновесие и заднишком да падне в синия шкаф. Във водата.

Глава 61

Времето минаваше и на Бонхьофер му идваше до гуша. На това плаване бе пребит от параноично ченге, любимата му кръщелница се бе самоубила, за което бившата съпруга на най-добрия му приятел го държеше отговорен, а в патологията в една от хладилните камери, които по предписание поддържаха заради многото пенсионери, лежеше един от офицерите му с простреляна глава. И с това веригата от налудничави инциденти още не бе прекъсната.

— Не можете ли да насочите оръжието си другаде? — Капитанът гневно нахока мъжа, който се бе представил като Тиаго Алварез.

Бе го избутал обратно в каютата му с револвер в ръка и Даниел бе принуден да седне зад бюрото си, а тъмнокосият латинос обикаляше като тигър в клетка. С оръжие, перманентно насочено към гърдите му.

— Добре, седя тук вече почти от… — Бонхьофер погледна часовника си — … двайсет минути и досега не сте ми казали каква е целта на вашето нападение.