— Ние се движим. — С невярващ поглед той обходи високите запенени вълни пред себе си. Мътният сив хоризонт бе надвиснал толкова ниско над кораба, че можеше да се докосне с ръце.

— Естествено, че се движите, та това е круизен кораб — обади се Дизел, който нямаше как да знае, че снощи капитанът на Султанът е спрял кораба за маневрата „човек зад борда“. Но днес моторите отново работеха, което можеше да означава две неща: или са намерили Лиза, или са се отказали от нея.

— Намерих я — отново се обади Дизел и за един кратък момент Мартин реши, че става въпрос за момичето, но естествено Дизел имаше предвид каютата на Петер Пакс. — И на двете пътувания е била една и съща — каза той. — Вероятно ще удостоиш с едно посещение каюта 2186.

Глава 48

12:33 ч. бордово време

50°27N, 17°59’W

Скорост: 23,4 възела, вятър: 30 възела

Вълнение: 10 фута

Разстояние от Саутхемптън: 630 морски мили

— Номер 2186?

Капитанът масажираше врата си. Лепенката на носа му бе по-малка, а кръговете под очите му бяха станали по-големи. Ако на борсата можеше да се търгува с умора, то Бонхьофер щеше да е един от най-богатите мъже в света. Очите му се бяха свили до размера на петцентова монета и очевидно не му помагаха да намери подходящата ключ карта.

— 2186 — потвърди Мартин и се учуди, че търсеха на трета палуба каюта с такъв номер. Стояха в един страничен коридор, който се отклоняваше от входа за атриума, пред врата без номер с цвят на джинджифил и Бонхьофер се опитваше вече за трети път да я отключи. В ръката си държеше няколко различни по цвят ключ карти, продупчени в горния десен ъгъл и нанизани на тънка метална верижка.

— Нямате ли нещо като универсален ключ? — попита Мартин.

— Не и за гнездото.

— Гнездото?

— Както виждате, това вече не е пътническа каюта — отвърна Бонхьофер с поглед към липсващия номер на вратата. Ако човек се приближеше, можеше да види остатъците от лепило, с които цифрите са били закрепени.

— А какво е тогава? — попита Мартин.

— Нефункциониращо отделение. Нещо като апендикса на Султанът. Корабът, с неговите осем години, не е сред най-младите в бранша. Когато го пуснахме по вода, си мислехме, че търсенето на вътрешните каюти ще се повиши, но не се случи. Повечето хора искат апартамент, най-малкото каюта с тераса, и едва когато нямат никаква възможност, поглеждат към атриума. А точно на нивото на водата никой не иска да се настани. Затова още преди шест години преустроихме десетте вътрешни каюти на трета палуба в продоволствени складове и офиси.

— И в гнездо? — попита Мартин.

Бонхьофер кимна.

— Номерът представлява игра на цифри. Ако двама (2) души станат един (1) и безкрайно се искат (8), могат да правят секс (6) тук.

Той се прозя и не направи никакво усилие да прикрие прозявката си.

— За персонала сексът в каютите е забранен и понеже в повечето случаи каютата се дели с някой колега, е и невъзможно. Но екипажът има нужди, особено по време на продължителните околосветски пътешествия. Официално гнездото, естествено, не съществува, но ние си затваряме очите, когато служителите ни по време на няколкомесечното плаване потърсят усамотение за интимни срещи, разбира се, дискретно.

Бонхьофер отново се прозя, този път много по-широко.

— Май трябва да си легнете. Или гузната ви съвест не ви оставя да заспите? — попита саркастично Мартин.

Бонхьофер му беше обяснил по телефона какво се е случило през нощта. След припадъка му с асистента на Елена го пренесли в каютата му, където Мартин проспал осемчасовото търсене, което — по думите на капитана „както се очакваше“ — не дало резултат.

Когато след подадения сигнал бреговата охрана и един английски военен кораб, който извършвал обучителни маневри в района, се включили в търсенето, то повече нямало смисъл Султанът да остава. И да си навлече гнева на почти три хиляди пасажери, които спокойно можели да изискат от собственика обезщетение поради нежеланото забавяне. Юлия Щилер претърпяла нервен срив, когато корабът отново потеглил, и с помощта на седативи била дълбоко приспана, а по някое време щеше да се събуди в капитанската каюта. На стотици морски мили от своята дъщеря. Всъщност тя поискала да се качи на военния кораб, но като външно лице достъпът ѝ бил отказан.

— Нямам гузна съвест — запротестира капитанът. — Спряхме кораба, за да…

— За осем часа? — прекъсна го Мартин. — Животът на едно дете не заслужава повече, нали?

Бонхьофер пое дълбоко дъх и шумно издиша през стиснати устни. Звукът наподобяваше свистенето на въздух от спукан балон. Беше бесен.

— Прощално писмо, интернет тормоз като причина, никакви следи от насилие или друго престъпление в каютата и въпреки че без спасителна жилетка не може и час да се издържи във водата, търсенето продължи до ранните часове на утрото. Какво очаквате всъщност?

— Поне веднъж да закарате всичките си пасажери невредими до крайната цел!