— Съвсем просто. Майка ѝ е решила да я натика в програмата, ала бедното малко създание не е искало нов живот. Животът ѝ на Бермудската палуба явно е бил твърде драматичен и тя е избягала. Това е истината и тя е толкова експлозивна, че дори измъчват свидетели, за да разберат какво точно е видяла горката камериерка.

Мартин излезе от банята.

— Добре, госпожо Добковиц. Това е достатъчно.

Видя, че Шала иска да излезе, но Герлинде ѝ препречи пътя с количката си.

— Само един последен въпрос и изчезваме. Някога търсили ли сте в интернет планове на вътрешните палуби в търбуха на круизните кораби?

— Не.

— Не ви и трябва. Просто няма да ги намерите. Всичко под трета палуба е секретно. Няма официално достъпни скици. — Герлинде се обърна към камериерката: — Шала, кажи му какво ти е казал капитанът за момичето.

Шала реагира като ученичка от миналия век пред своя учител.

— Той каза, мислел било призрак.

— Как така?

— Изведнъж била там. Точно пред него. Въпреки никъде врати. После избягала.

— Виждате ли! — Герлинде погледна многозначително Мартин. — Анук внезапно е изникнала от нищото насред празния коридор, като изключим моя милост, без каквато и да било врата наблизо.

— И е носела джобно фенерче със себе си — саркастично вметна той.

— Правилно. Джобно фенерче, чиито батерии са били почти изтощени, понеже твърде дълго е търсила тайния изход.

Мартин се чукна с пръст по челото, след което хвана дръжките на количката:

— Значи вие твърдите, че корабната компания предпочита да предаде на властите душевноболен сериен убиец, извършител на престъпленията, и в момента му подготвя каюта, която по-късно да бъде представена за мястото на престъпленията, вместо да поеме риска при едно претърсване да бъде открита Бермудската палуба?

— Най-сетне схванахте! — похвали го Герлинде, докато Мартин я тикаше към вратата на каютата. — Анук не е трябвало да се появява. Тя застрашава цялата организация на бизнес за милиони. Само заради това властите не биват информирани.

— Простете, но това е пълна глупост.

— Така ли? — Тя изви глава назад и едновременно с това посочи към вратата. — А как тогава ще си обясните… — Герлинде спря по средата на изречението и остана с отворена уста.

— Какво? — попита Мартин се обърна.

Шала стоеше на две крачки зад него, наклонила глава на една страна, сякаш се е заслушала в нещо.

— Какво ви стана изведнъж? — попита той, после разбра.

Корабът. Шумовете.

Вездесъщата сонорна вибрация на генераторите бе заглъхнала.

Султанът бе спрял.

Глава 41

Твърде късно.

Тиаго отдалече забеляза отворената врата на каютата, през която светлината проникваше в коридора подобно на фарове на кола, и разбра, че не е дошъл навреме, за да успее да предотврати нещастието.

Да бях отворил плика малко по-рано!

С писмото на Лиза в ръка той бавно мина покрай каютата, която вчера бе претърсвал за пари. Сега тук цареше необичайна за това време на денонощието суматоха. Не можеше нито да види, нито да чуе хората вътре, но телата им хвърляха треперливи сенки в коридора.

Спря и се замисли дали въобще има смисъл да се показва. Знаеше защо е отворена вратата и какво търсят хората вътре. Бе написано в писмото, което той прибра обратно в джоба на панталона си. И тогава осъзна, че не чува никакво бучене. Корабът продължаваше да се клати, но не се усещаше никаква вибрация. Тъкмо когато плъзна пръсти по перилата на стените, той излезе от каютата.

По дяволите!

Тиаго се извърна, ала за съжаление, не бе достатъчно бърз. Офицерът по сигурността го разпозна.

— Хей! — чу подвикването на мъжа, който бе изтезавал камериерката. И това „хей“ прозвуча така, сякаш стъклените парчета бяха само предястие към менюто, което той бе подготвил за Тиаго. Аржентинецът направи грешка, като се обърна. Бяха сами в коридора. Той и офицерът, който без никакво усилие премина в спринт.

По дяволите!

Тиаго се втурна по обратния път, по който бе дошъл. Тупкащият звук от тежки обувки по дебелия килим на фона на бученето на кръвта в ушите му — това бе саундтракът на ескалиращия му страх.

Блъсна с рамо летящата врата към стълбището, натисна копчето на асансьора и когато той не се отвори, се втурна надолу по стълбите, без да се замисли. Но ако го бе направил, щеше да си даде сметка, че така се отправя към „мазето“ на кораба, място, което сърфистът отлично познаваше.

Озова се в широк коридор. Месингова табела информираше къде се намира.

Трета палуба. Ама сега? Сега накъде?

Магазините не работеха, атриумът бе празен, театърът — затворен. Спря и се огледа.

Казиното. Тук се намира казиното. И то е денонощно…

Фрас!