— Какво показва камерата за наблюдение? — попита Мартин.

— Нищо. — Бонхьофер вдигна и двете си ръце като боксьор при самозащита. — Не, не е като при вашето семейство — прошепна той, макар наоколо да нямаше никого. — Имаме записано как момичето пръска с черен спрей камерата. Било е в 21:52 часа. Със сигурност е знаела къде се намира камерата, която обхваща балкона на каютата ѝ.

Бонхьофер говореше развълнувано, което далеч надхвърляше професионалните му задължения. Той отново искаше да се отскубне, но Мартин го задържа.

— Какво ще се случи сега?

— Спряхме Султанът и в момента оглеждаме под мостика с фарове и далекогледи. Десетина мъже от екипажа едновременно претърсват всички обществени места по кораба и скоро ще направим изявление. Но не тая големи надежди. — Той обясни на Мартин, че входната врата на каютата, както и междинната са били заключени отвътре, за сметка на широко отворената врата към балкона.

— Майката и дъщерята са пътували без бащата?

Капитанът кимна.

Една самотна майка, едно изчезнало дете.

Едно парче от пъзела бавно се надигна, ала Мартин не бе наясно към коя група да го прибави. Или стоеше твърде далече от дъската с отговора, или бе твърде близо до нея.

— Къде е майката сега?

— Юлия Щилер е… — За миг капитанът сякаш получи прозрение. — Добра идея — развълнувано каза той и извади картата от джоба на ризата си. Кимна към вратата на каютата. — Чака при мен. Говорете с нея. Мисля, че има нужда от психолог.

Глава 43

Изведнъж един мъж се появи в стаята. Висок, гологлав, с огромен нос и поглед толкова уморен, колкото бе и тя самата. Юлия бе влязла за кратко в банята, бе наплискала с вода лицето си и бе изкрещяла в огледалото. Когато отново се върна в салона, в смешните пантофи за еднократно ползване, които камериерките винаги оставят до леглото, загърната в белия халат, който Даниел ѝ бе дал, непознатият вече я чакаше.

— Кой сте вие? — Сърцето ѝ заби по-силно и усети, че отново ще заплаче. Представи си най-лошото — че мъжът с тъжния поглед е дошъл с новина, която тя не би могла да понесе.

— Казвам се Мартин Шварц — отвърна мъжът с лек берлински акцент. При нормални обстоятелства тя щеше да го попита в кой район живее и дали евентуално не са съседи.

— Тук ли работите? Търсите дъщеря ми ли? Има ли някакви новини? Нали търсите Лиза? Можете ли да ми помогнете?

Чу се да нарежда без точка и запетая вероятно защото искаше да отложи момента, в който Мартин Шварц ще заговори и ще ѝ каже, че са открили нещо.

Видео с нейния скок или част от дрехите ѝ в открито море.

Тя избърса нос в ръкавите на халата и забеляза, че изтощено изглеждащият мъж няма нито обувки, нито чорапи, което по необясними причини я успокои. Едва ли някой щеше да ѝ прати бос служител, който да ѝ съобщи, че дъщеря ѝ вече не е сред живите.

Или напротив?

— Кой сте вие? — попита плахо тя още веднъж.

— Някой, който напълно разбира как се чувствате в момента. — Той ѝ подаде носна кърпичка.

— Съмнявам се — съкрушено отговори тя със сподавен глас.

В очите ѝ напираха сълзи и тя се извърна към терасата не защото ѝ бе неловко да се разплаче пред непознат, а защото не можеше повече да понесе проклетото съчувствие в погледа му. В отражението на тъмното стъкло тя видя устните му да се движат.

— Чувствате се така, сякаш всяка ваша мисъл е потопена в сироп и е поръсена с миниатюрни стъклени късчета. И колкото повече потъвате в мисли за детето си, толкова по-кърваво те жулят откритата рана в сърцето ви. Едновременно в главата ви крещят най-малко два гласа: единият ви хока защо не сте били там, когато дъщеря ви се е нуждаела от помощ, и защо не сте видели знаците. А другият с упрек ви пита с какво право си седите тук, докато смисълът на вашия живот е изчезнал. Ала какофонията в главата ви, дори моят глас, както и всичко наоколо звучи тъпо и приглушено, сякаш през затворена врата. И докато страхът за вашата дъщеря натежава все повече и повече колкото цялата тежест на този свят и още две хиляди килограма отгоре, около жизненоважните ви органи се стяга примка, връзва белите ви дробове, мачка стомаха ви, спира сърцето ви. И вие не само че имате чувството, че никога повече няма да можете да се смеете, да танцувате, да живеете, не — вие сте убедена, че нещата никога повече няма да са наред и всичко, което някога си е заслужавало — изгревът след някое парти, последното изречение на хубава книга, мирисът на прясно окосена трева малко преди лятна буря — всичко това няма да има и капчица значение за вас. Затова обмисляте още отсега как да изключите разпокъсаните мисли и гласове в главата си, ако предположението някога се превърне в ужасяваща истина. Прав ли съм? Описаното от мен близко ли е до вашето състояние, госпожо Щилер?

Тя се обърна, напълно зашеметена от монолога му. И от истината в думите му.

— Откъде…? — Видя мокрото му от сълзи лице. Нямаше нужда да довършва въпроса си. — Вие също сте изгубили някого.

— Преди пет години — безпощадно отговори той.