Читаем Пасажер 23 полностью

Герлинде посочи назад към една тъмнокоса слабичка жена, която плахо се надигна от стола, на който седеше с притиснати едно към друго колене. Носеше старомодната униформа на камериерка — черна пола, бяла престилка и глуповата шапчица — както бе обичайно за Султанът. За разлика от Герлинде, тя се чувстваше съвсем не на място. Стоеше в светлината на една лампа, преглъщаше трудно и със сведен поглед докосваше гърлото си, без да се приближи или да каже нещо. Според Мартин бе към края на двайсетте. Приличаше на индийка и въпреки канелената си кожа бе необичайно бледа.

— Това е Шала — обясни Герлинде. — Чаках ви цял ден, за да можем да организираме една среща, но вие не сметнахте за необходимо дори за минутка да се отбиете при мен. — Герлинде нацупи устни. Звучеше като обидена баба, която укорява внука си, че не минава достатъчно често. — Нито веднъж не ми се обадихте!

— Почти един часа посред нощ е — отвърна Мартин.

— Часът на официалната ми обиколка.

— И си помислихте, че просто ей така можете да нахлуете при мен?

Мартин изхлузи мокрото си кожено яке, което му костваше известно усилие. Имаше чувството, че при падането във водата всички прешлени по гърба му са се разместили. Най-късно до утре сутринта щеше да се е схванал.

— Мислех да ви информирам за най-новите събития. Шала беше нападната.

Добре дошли в клуба!

— Опитали са се да научат от нея нещо за момичето, което означава, че извършителят е още на… — Герлинде спря и нагласи очилата си, които се бяха смъкнали надолу. — Хм, кажете ми, бъркам ли, или от страх сте се напишкали?

Тя посочи мокрото петно върху килима между ботушите на Мартин.

— Ходих да плувам — отговори лаконично Мартин, което за ексцентричната пътешественичка явно бе достатъчно като отговор, тъй като не зададе повече въпроси относно подгизналите му дрехи. — Добре, госпожо Добковиц, Шала… — Той кимна на подплашената камериерка. — Явно днес за всички ни е бил един труден ден, така че бих искал да остана сам.

За да си сваля дрехите. За да си взема горещ душ и пълна вана с ибупрофен.

Изразходва последните си сили, за да отблъсне помощта на младия британец, който го изтегли от басейна, и съпроводен от смеховете на групичката, която го бе сметнала за алкохолик, да изкуцука до палубата, където типът, който го бе блъснал, естествено, отдавна се бе изпарил във въздуха.

Въпреки всичко успя да намери телефона си, който се бе изплъзнал от ръката му по време на нападението. Дисплеят бе пукнат, но все още работеше. Когато, пронизван от болка, се наведе да го вземе, видя, че прозорецът на скайпа все още е отворен. В текстовото поле нападателят му бе оставил съобщение:

Първо Елена, а сега и той. И двамата получиха предупреждение. Не че го беше грижа за това, ала ако не поспеше поне един час, нямаше да бъде в състояние да намери дори връзките на обувките си, камо ли човека, който явно бе наясно с причините за изчезването на семейството му.

— Нека да продължим утре сутринта — обърна се той към Герлинде, но тя въобще не го слушаше.

— Кажи му какво ти се е случило — подкани тя Шала.

Шала се изкашля, но не проговори. Бе очевидно, че се страхува.

— Небеса, ама че е своенравна — изруга Герлинде. После се обърна към камериерката: — Дете, за малко да бъдеш убита, и то съвсем скоро, след като посред нощ си видяла възкръсналата от света на мъртвите Анук Ламар. Човече, Шала, това не може да е случайност. След като не искаш да говориш с мен, тогава говори с него. — Възрастната дама посочи към Мартин. — Кажи му кой е бил. Той е от полицията и може да ти помогне.

Шала стоически поклати глава, стиснала здраво устни.

Мартин знаеше, че камериерката още дълго време няма да е готова да говори за инцидента, още повече с непознат, и понеже в момента самият той не бе в състояние да проведе проникновен разговор, каза:

— Предлагам да се видим отново, след като всички си починем малко.

— Е, добре — рече Герлинде, което прозвуча като: „Ама че проклет загубеняк!“. — Тогава хвърлете, моля, един поглед на джобното фенерче, което мъкна със себе си през целия път.

— Какво фенерче?

— Това тук. — Герлинде го извади от джоба на количката си. — Било е използвано постоянно, както може да се види от изтощените батерии. — Тя щракна малкото продълговато фенерче, за да демонстрира едва доловимата, изтъняла светлина. — Можех да ви разкажа за това много по-рано, ако не се бяхте изпарили като дервиш от каютата ми само защото споменах името на Бонхьофер.

Мартин я изгледа подозрително.

— Мечето не е било единственото нещо, което Анук е изхвърлила в кофата за боклук.

Той сви рамене:

— Окей, добре. Значи е носела и джобно фенерче, когато са я открили.

Заедно с мечето.

Герлинде кимна:

— Е, май не сте толкова несхватлив, колкото сте обикновено.

— Напротив, съм. Какво трябва да ми говори това?

— Че теорията ми за Бермудската палуба най-после получи първото си доказателство.