Той безпомощно се взря в една кутийка с тоник, сякаш тя би могла да му даде отговор. В този момент погледът му попадна върху един плик, който по невнимание бе взел от стаята на Лиза. Беше най-отгоре, върху дрехите му. Тиаго го взе в ръце. Досега се въздържаше. Бе крадец, но не и воайор. Той не душеше в личното пространство на хората за удоволствие и понеже пликът очевидно не съдържаше пари (разбра това още от пръв поглед), съдържанието му не го интересуваше.

От друга страна…

Дори и да не се отнасяше за важен документ, все пак пликът имаше официален вид. Ами ако малката Лиза се нуждаеше от писмото? Ами ако например беше епикриза, която съдържаше дозировката на животоспасяващи медикаменти?

Тиаго се изсмя сам на себе си. По-скоро в плика имаше фиш от тотото, който гарантираше шестица на следващото теглене. Търсеше причина да задоволи любопитството си и се сети за една поговорка на баща си: „Ако една жена гали нечия глава, то понякога просто иска да разбере тайните ѝ“.

Тиаго погали плика и повече не можеше да му устои. Извади писмото. Усети ухание на лавандула, докато разгръщаше първия лист. Вероятно писмо до първия ѝ приятел, мина му през ума. Възхити се на калиграфския почерк. Заобленото П, елегантната извивка на малкото л, която минаваше към остро изписаното малко а, което наред с малкото и почти оживяваше. Буквите бяха прекрасни. В пълно противоречие с думите, които оформяха, и с ужасяващия текст, който съставяха. „План“, прочете Тиаго. От първото изречение очите му заскачаха от ред на ред, от абзац на абзац. И когато стигна до зловещия край и прелисти втората страница, на която бяха отбелязани всички охранителни камери на Султанът, бе наясно, че и секунда повече не бива да се бави в каютата.

Глава 39

Юлия залитна. Не си даде и десет секунди да се съвземе. Кашляща, задъхана и трепереща от изтощение, тя се бе изтеглила за ръката на Даниел Бонхьофер. Сега трябваше да се захване за рамката на плъзгащата се врата, за да не падне отново. Спасителят ѝ стоеше до нея, протегнал ръце, в случай че отново трябва да я подхване.

— Къде е тя? — изхъхри Юлия.

Бе прегракнала от викане. Пръстите ѝ бяха побелели — толкова здраво се бе вкопчила в перилата. Краката ѝ трепереха, усещаше как по коленете ѝ се появяват кървави отоци. Явно ги бе удряла в стената на борда и от напрежение бе изпохапала устните си. Усети вкуса на кръвта.

— Къде. Е. Моята. Дъщеря!

Посочи празното легло. В краката ѝ лежаха ботушите. Под завивката на пода бяха пъхнати възглавници. Нямаше тяло. Нямаше Лиза.

— Къде? — изкрещя на Даниел.

Капитанът повдигна рамене.

— Дойдохме възможно най-бързо.

Той посочи към един офицер със слънчев загар и руса, артистично разрошена коса, на която всяко едно кичурче, изглежда, си знаеше мястото.

— Това е Вайт Йеспер, един от офицерите ни по сигурността.

— Претърсих всичко — важно заяви хубавецът, сякаш претърсването на кабина от тринайсет квадратни метра в издирване на тийнейджър изискваше уменията на профайлър от ФБР.

Вайт имаше стоманеносини очи, обрамчени от светли мигли, много по-гъсти от косата на Даниел. Изглеждаше най-малкото десет килограма по-слаб и въпреки това много по-силен от капитана.

— Не е в каютата — обясни той очевидното.

Вратата на банята стоеше отворена, междинната врата все още бе заключена, а под леглото и самата тя вече бе проверила.

— Не се ли засякохте? — попита Юлия.

Вероятно всичко това е една лоша шега? Може би Лиза е избягала, след като ме е чула да идвам?

— Не. — Двамата едновременно поклатиха глави. — И това едва ли би било възможно — вметна Вайт Йеспер. Без капчица състрадание той посочи към вратата.

Въпреки паниката, в която бе изпаднала, Юлия разбра какво има предвид офицерът.

Веригата.

Поклащаше се на рамката на вратата. Разкъсана. Изкъртена. Даниел е трябвало да я счупи, когато са влетели в каютата.

Защото Лиза я е сложила от вътрешната страна!

И също така бе заключила междинната врата.

— Не!

Юлия притисна и двете си ръце към устните. Захапа пръстите си. Отново се обърна към балкона. Имаше две врати, през които можеше да се излезе от каютата. Лиза не бе използвала нито една от тях.

Глава 40

Всеки, който влиза в жилището си с очакването, че е сам, би се изплашил до смърт, ако внезапно чуе нечий глас в тъмнината. Дори когато гласът успокояващо му каже: „Моля, не се плашете!“.

Мартин инстинктивно грабна една тежка настолна лампа от шкафа във фоайето на каютата си, твърдо убеден, че отново го нападат. Но бе само Герлинде Добковиц, която се приближаваше към него, широко усмихната. Носеше лятна рокля на цветя, с дълъг ръкав и зелен копринен шал, който висеше до колелата на инвалидната ѝ количка.

— Как влязохте тук? — попита Мартин полуучуден, полуядосан, като постави лампата отново на мястото ѝ.

Герлинде се доближи. Сивите гуми на количката ѝ оставиха дълбоки следи по мокета.

— Тя ме пусна.