— Сега сме на Бродуей — обясни тя и посочи една изрисувана на пода американска улична табела. — Всички коридори на долните палуби носят имената на улици в Манхатън.

— И това помага ли при ориентацията?

— Повече или по-малко. В момента вървим в посока Таймс Скуеър към центъра за развлечение на персонала, където можете да поиграете тенис на маса или на игралните автомати. Ако се изгубите, трябва само да се върнете на Парк авеню, откъдето току-що дойдохме, и от тук отново на Гранд Централ, през която влязохме на палубата. Навсякъде има поставени табели.

— Като за идиоти — подхвърли саркастично Мартин. — За има-няма два месеца и децата могат да се ориентират тук, нали?

Елена Бек спря. Погледът ѝ се помрачи. Но явно не той бе причината, а обстоятелствата, поради които слязоха долу. Тя се огледа, да не би някой да подслушва, и каза тихо:

— И аз се чувствам като вас. Не ми е особено комфортно в кожата ми.

— Така ли? И защо тогава не се обадихте веднага на полицията?

— Защото по този начин щях да застраша живота на момичето — отвърна Елена.

— Какво имате предвид?

— Капитанът ме при… — започна тя, ала после поклати глава.

— Принуди?

— Забравете. Не бива да говоря за това. Освен това вие сте от полицията, нали така?

Да, правилно.

Въпреки че служебната му карта тук, на борда, имаше почти толкова стойност, колкото и шерифската значка, която бе подарил на Тими за петия му рожден ден.

— Впрочем капитанът моли да не правите никакви снимки или видеа. Най-добре телефонът ви да остане в джоба.

— Предполагам, че няма да ви е приятно да чуете това — отвърна Мартин, — но пазенето на тази тайна е безсмислено. И в момента доста хора знаят за съществуването на момичето. Възможно е Добковиц да не е най-достоверният източник, но камериерката…

— Шала? — Доктор Бек поклати глава. — Тя няма да проговори.

— Защо?

— Жената се трепе по осемдесет часа седмично за петстотин долара на месец, две трети от които отиват за семейството ѝ в Карачи.

— Значи компанията я е заплашила с уволнение?

Елена отново поклати глава:

— Напротив. Утроиха заплатата ѝ, ако три пъти на ден носи храна на Анук и почиства стаята ѝ. Ще бъде уволнена единствено ако разкаже на когото и да било за това. Ала при възможността за хиляда и петстотин долара за един-единствен месец работа тя по-скоро ще легне под преса за гладене, отколкото да се разприказва.

— Ами вие? Вас с какво са притиснали?

Елена вдигна ръка и показа годежния си пръстен. Той бе семпъл и подбран с вкус — от бяло злато, с малък диамант.

— Двамата с Даниел ще се женим през декември.

Виж ти! Тя си ляга с врага.

— Честито! — каза саркастично Мартин. Всъщност въпреки обстоятелствата, които ги събраха, тя му беше симпатична. — Значи правите всичко, което бъдещият ви съпруг поиска от вас?

— Правя всичко, за да му помогна.

— Включително и при отвличането на деца?

Тя отвори уста, реши обаче да не отвръща на коментара му, тъй като в момента минаваха покрай млада служителка. Камериерката им направи място, като застана зад помощната количка, и им хвърли кратък поглед през боядисаната си в черно коса.

Мартин се зачуди дали на снобски кораб като Султанът търпяха пиърсинги и дали гледащата засрамено в пода служителка не трябваше да сваля обецата на носа винаги, когато се качваше на горните палуби.

След като известно време повървяха мълчаливо един до друг, най-накрая спряха пред една плъзгаща се врата. След всичките разклонения, по които бяха минали, Мартин бе изгубил ориентация.

— Къде сме сега? — попита той.

Из повечето коридори срещаха служители в работно облекло от различни националности. Но откакто оставиха зад себе си стола на персонала, където на бюфетите се редяха предимно азиатци, наоколо опустя.

— На един круизен кораб има три нива — разясни Елена. — Едно за пасажерите, едно за екипажа и едно трето ниво, което нито една от двете групи не би посетила доброволно. — Тя извади картата от джоба на панталоните си и я плъзна по четеца на плъзгащата се врата. — Наричаме тази зона Кухнята на ада. Тук държим Анук.

Глава 17

— Кухнята на ада?

Плъзгащите врати се отвориха и Мартин влезе в един асансьор, който водеше към друга врата.

— Защо тази зона се избягва от всички?

— От суеверие. Това е карантинното отделение.

Лекарката излезе и Мартин я последва със смесени чувства.

— В случай че на борда има болен, носител на силно заразен вирус или на тежка бактериална инфекция, той се стационира тук, за да се избегне разпространяването на епидемия. След огъня избухването на епидемия е най-големият кошмар на борда на един пътнически кораб — обясни доктор Бек и изчака електрическите алуминиеви врати да се затворят зад тях.

— Изглежда ново — отбеляза Мартин, който не откри никакви следи от износване по стените от благородна стомана, както и никакви копчета, които да задвижат асансьора.