Читаем Пасажер 23 полностью

И сега шокът бе голям, а всъщност тя бе курвата, която се чукаше с учителя ѝ. По дяволите, тъпата крава вероятно си мислеше, че чукането те кара да ставаш невидим. При това трябваше само да минеш покрай точното кафене, по точното време и в точния ден, за да видиш как си навират езиците в гърлата. Отврат!

Тя се взря в мигащия курсор. В чата на Easyexit шрифтът бе бял, а фонът черен, което пасваше на форум за взаимопомощ при самоубийства, но уморяваше очите при по-продължително писане.

Още при потеглянето на кораба бе изнесла достойно за Оскар представление, преструвайки се, че се радва на пътуването.

Толкова е готино, мамо!

Дори бе успяла да пророни една сълза. А бисовото ѝ изпълнение бе по време на вечерята.

— Не се притеснявай — бе обяснила на майка си. — Филмчето е фалшиво. Това не съм аз. И всичките ми приятели знаят това. И никой в училище не приема на сериозно простаците, които пишат такива глупости за мен. Приятелите ми и аз се заливаме от смях заради всичко това.

— Аз и моите приятели.

Да, мамо, знам!

— А причината напоследък да се срещам толкова рядко със съученичките ми е приятелят ми. Да, имам приятел. Сега вече ти казах. Уф. Не исках да знаеш, затова се държах странно в последно време. Не, не е това, което си мислиш. Освен гушкане не е имало нищо повече.

При спомена за разговора им, на Лиза ѝ хрумна нещо забавно, което непременно трябваше да сподели с Querky.

Querky: ъ-ъ?

Moonshadow: когато ѝ казах, че си имам приятел, тя ме попита как се казва. Единственото, което спонтанно ми хрумна, бе твоят никнейм.

Querky: тя си мисли, че приятелят ти се казва QUERKY?????

Лиза се ухили.

Querky: о, човече, само да знаеше… :-)

— Той е по-голям от мен — бе продължила да си измисля тя. — На седемнайсет. Скоро ще се запознаеш с него. Но не казвай на татко.

Майка ѝ изглеждаше така облекчена, както когато на най-добрата ѝ приятелка все пак ѝ дойде след голямо закъснение, след като се завърнаха от училищната екскурзия.

Баща ѝ никога нямаше да ѝ се върже на глупостите. Адвокатите са си недоверчиви по природа, смяташе тя.

Някакво бръмчене откъсна Лиза от мислите ѝ. Беше минибарът, от който си взе една кола, която, както всички безалкохолни и храни на кораба, бе безплатна. Върна се обратно в леглото, седна по турски, отпи глътка от малката бутилка и погледна към вратата на балкона, която отразяваше всичко в стаята. Корабът обръщаше странично, когато тя написа в лаптопа:

Querky: не бива да мислиш за това. подобни мисли могат само да те спрат.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тя постоянно мислеше за болките. Всичко започна с развода на родителите ѝ. Баща ѝ беше първият, който я напусна. За съжаление, не беше единственият. По един своеобразен начин душевната мъка бе много по-интензивна, отколкото физическата болка. И обратно, когато се режеше, болката бе единственото нещо, което я караше да се чувства жива.

Тъкмо искаше да попита Querky по кое време утре да е на линия, когато минибарът отново забръмча. Объркана, тя стана. Звукът бе твърде равномерен, за да се дължи на повреда. Канеше се да му изпрати съобщение, че за малко ще прекъсне връзката, за да провери нещо, когато той я изпревари.

Изплашена, тя закри устата си с ръка. Провери иконките на екрана — микрофонът и уебкамерата бяха изключени.

Когато отвори минибара в шкафа под телевизора, звукът се засили. Вътре имаше само дузина шишета — безалкохолно и бира, а отстрани на вратата — няколко патрончета с алкохол и пакетчета фъстъци. Нищо, което би могло да бръмчи. И въпреки всичко звукът продължаваше да се разнася с равномерен ритъм.

Лиза отвори фризера и го видя. До една форма за лед лежеше светлосин малък плик с логото на компанията. Издутото нещо накара Лиза да изкрещи от ужас и да отскочи от хладилника — то вибрираше. В първия момент си помисли, че това са ларви, които пълзят във вътрешността на плика, ала това бе невъзможно.

Не и при минус осем градуса. А и ларвите не бръмчат равномерно на интервали!