Той върна спрея и преброи банкнотите — 104,60 евро. Вероятно всичките ѝ джобни пари. Понеже тя не притежаваше портмоне, най-вероятно не беше ги и преброила, ала въпреки това Тиаго нямаше да задигне повече от десет. Никога повече от десет процента — това бе златното му правило. И никога лични вещи, които в случай на провал биха могли да доведат до притежателя им. При липса на малки суми жертвата винаги търсеше вината в себе си.

Трябва да си го изгубила, съкровище. Как така един крадец ще ти вземе само часовника, а ще остави бижутата и парите?

По този начин нещата ставаха по-бавно, но пък Тиаго-методът бе абсолютно сигурен. Пътуването във вътрешната каюта му струваше две хиляди и четиристотин долара за отсечката Кадиз — Осло — Ню Йорк, а досега той бе отмъкнал две хиляди и двеста долара. И когато в Ню Йорк сменеше кораба и поемеше в посока Канада, към тях щеше да добави други две хиляди и петстотин. Над две хиляди чиста печалба. Не е зле, като се има предвид, че нямаше никакви разходи и водеше живот на милионер в перманентна ваканция.

Тиаго отброи две банкноти от по пет евро. При връщането на останалите пари забеляза плик, който бе подпрян в ъгъла. Допълнително финансиране? Вероятно подарък от някоя баба за пътуването? Изпълнен с любопитство, той го отвори. В същия момент един неочакван шум му напомни, че е направил непростима грешка. Грешка, която при влизането в стаята му бе убягнала, но още докато разглеждаше ученическата книжка, трябваше да се досети.

Как може да съм толкова тъп? — помисли си той и в следващия момент инстинктивно прескочи леглото, насочвайки се към балкона. Но бе твърде бавен.

Нито един тийнейджър не пътува по круизи сам!

Свързващата врата се отвори и той нямаше възможност да се скрие на балкона, ако не искаше да бъде хванат от чистачката, която в този миг влезе в стаята и…

… беше пияна?

Тиаго изпълзя на четири крака зад високото легло, като наблюдаваше отражението на случващото се в огледалото, което се намираше до телевизора, над леглото. Действително, първата мисъл, която му мина през ума, когато видя как камериерката с бяла престилка и старомодна шапчица залита в стаята, бе, че е пияна. Тогава видя двамата мъже след нея, съзря юмрука, който я блъсна в гърба, поради което младата жена изгуби равновесие и при падането удари главата си в отворената от него врата на шкафа.

Глава 19

Каютата на Анук напомни на Мартин за родилните зали в модерните клиники, където всичко, което можеше да напомни на пациента за болница или болести, бе заменено със светла мебелировка, възможно най-близко до всекидневието. Подът бе от ламинат, но благодарение на шарката си би могъл да бъде объркан с истински паркет. Стените имаха цвета на добре разбито лате макиато и вместо на обичайните за болниците дървени столове посетителите можеха да седнат на кожени дивани в пясъчен оттенък. Малки лампички по тавана потапяха каютата в мека пастелна светлина.

На целия този фон болничното легло създаваше впечатление, сякаш по погрешка бе натикано в петзвездна хотелска стая, като стоеше съвсем не на място тук, въпреки нишата в стената с многобройните контакти за медицински уреди, тръбички за кислород, телефон, както и едно червено копче за спешни случаи на ръка разстояние от единайсетгодишната пациентка.

Анук Ламар седеше в средата на леглото със свити колене и изглежда, не отчете факта, че вече не е сама. Носеше обикновена, завързана на гърба нощница и бели памучни чорапи. Дори и след като Мартин и Елена влязоха, позицията на тялото ѝ не се промени. Главата ѝ бе наклонена надясно, в посока външната страна на кораба, където се намираше малък люк, обрамчен от бледожълти завеси. От време на време вълните го пръскаха и се получаваше ефект на перална машина, характерен за каютите над ватерлинията. Мартин се съмняваше, че Анук забелязва капчиците по стъклото или каквото и да било друго. Не беше нужно да я погледне в лицето, за да разбере, че е потънала в себе си и погледът ѝ преминава през всичко, което я заобикаля, докато със стоическа равномерност драскаше дясната си ръка.

Самото ѝ присъствие изпълваше стаята с такава потискаща безнадеждност, толкова осезаема, сякаш можеше да се докосне с ръка. Понякога на Мартин му се искаше да бе имал по-малко опит, да не бе надниквал толкова често в празни души, за да знае, че на целия свят няма нито скалпел, нито химиотерапия, с които ракоподобното образувание, което се бе загнездило като тумор в душата ѝ след ада, през който бе преминала, да можеше да бъде напълно отстранено. При подобни случаи психолозите и лекарите бяха като техници в Чернобил или Фукушима. Те никога не можеха напълно да отстранят проблема, а най-много да смекчат последиците от катастрофата.