Мина известно време, докато Лиза извади плика, за да го отвори. Действително! Пликът бе добре запечатан и изолиран, затова телефонът, който извади от него, не бе особено студен.

— Ало?

— Е, най-после! — обади се глас, който тя си бе представяла по съвсем различен начин.

— Querky? — попита Лиза и се опита да говори тихо, за да не я чуе майка ѝ.

— Че кой друг?

— Човече! — Лиза облекчено се засмя. Сърцето ѝ тупаше сякаш след стометров спринт. — Хубаво ме изплаши!

— Защо, скъпа? Нали ти казах, че ще те придружа по време на твоето голямо пътуване. — Querky се засмя. — Осигурил съм ти отвертка, спрей и списък с камерите. Внимавай, Лиза, ще ти кажа къде и как да намериш всичко.

Глава 16

08:30 ч. бордово време

49° 40’N, 07°30’W

Скорост: 27 възела, вятър: 15 възела

Вълнение: 1,5-4 фута

Разстояние от Саутхемптън: 219,6 морски мили

Келтско море

Табелата „Само за екипажа“ върху стоманената врата сигнализираше с предупредителния си червен цвят, че като външно лице нямаш работа зад нея. Доктор Елена Бек плъзна картата си през четеца и се чу пиукащ звук.

— Държа да отбележа — тя натисна с рамо вратата навътре, — че не смятам за особено добра идея да допускаме непознат мъж при нея…

— Ах, така ли? — каза Мартин. — А пък аз си мислех, че сте така намръщена, защото вчера не успяхте да ми биете инжекция.

Лекарката не реагира.

— Но — продължи тя мисълта си — радвам се, че с Анук ще се заеме психолог. Някой, който умее да се справя с претърпели насилие жертви. Малката се нуждае от помощ.

Той я последва през високия праг в един осветен тесен коридор. На палуба A, малко над нивото на водата, служебните коридори нямаха много общо с тези на пасажерите. Вместо по дебел килим се стъпваше по линолеум, облицовката на стените бе бетонносива и човек напразно търсеше картини по нея.

— Къде е нашият страхливец? — попита Мартин.

Беше уморен и имаше чувството, че не е мигнал и час. Вчера, след като си взе душ, бе легнал гол върху твърде голямото за сам човек легло и се бе втренчил в тавана, докато слънцето не изгря отново над Атлантическия океан. После си взе хапчетата и посегна към телефона, за да поизпоти от страх Бонхьофер и да разбере кога най-после ще бъде заведен при Анук Ламар. Бе малко след осем и половина бордово време (по време на плаване през западната част на Атлантическия океан всяка нощ часовниците се връщаха с час назад), така че бе чакал почти три часа, докато доктор Бек го вземе от стаята му.

— Имате предвид капитана? И защо не ни придружава? — Тя вървеше на половин крачка пред него, русата ѝ опашка подскачаше от рамо на рамо, а подметките на сникърите ѝ скърцаха по пода. Под лявата си мишница носеше синя папка и офицерската си шапка.

— След малко той е на съвещание с офицерите в планетариума и ме помоли аз да дойда на срещата. Много е зает.

Мартин се изсмя:

— Мога да си представя. Едно отвличане на дете може и да отнеме нечий сън, нали?

Тя спря и поклати глава:

— Чуйте ме, не знам какво е имало между вас и капитана, но в едно нещо мога да ви уверя: Даниел Бонхьофер е благоразумен и почтен човек. Всички ние мислим единствено доброто на момичето и цялата тази история за него е също толкова неприятна, колкото и за мен.

— Много ясно. — Мартин се усмихна пренебрежително.

А кокошките умират от кариес.

Те минаха покрай множество врати от двете страни на коридора, някои от които отворени, така че Мартин можеше да хвърли по един поглед в каютите на екипажа. Обикновени килии с отворени шкафове и легла едно над друго като в спалните вагони по влаковете. Само че по-тесни.

Преди да влязат в подземния свят на кораба, лекарката му обясни, че първата палуба е за онази част от персонала, която е поставена по-високо в корабната йерархия — камериерки, бармани, сервитьори. По-надолу, на палуба B и C, живееха работниците от кухнята, от пералното помещение, от съоръжението за изгаряне на боклука, от това за пречистване на морската вода и от машинното. Хора, които богатите пасажери така и не виждаха.

Уж палуба A трябваше да е по-комфортна, отколкото помещенията на общите работници, но и на нея Мартин имаше усещането, че преминава покрай затворнически килии. Зад затворените врати се чуваха мъжки и женски смехове, някой изръмжа нещо на неразбираем език, а в каютата, покрай която току-що минаха, двама мъже по боксерки играеха карти и слушаха рап. Когато видяха стройната лекарка, шумно изплезиха езици, а единият се хвана за чатала.

— Искате ли да прегледате това, което държа в ръката си, Док? — извика след нея на английски той.

— Ако се побира само в едната ти ръка, не представлява интерес за мен — отвърна тя и пожъна бурен смях.

Те завиха по един малко по-широк напречен коридор, на който бяха застопорени инвалидни колички и подвижни масички за сервиране.