— Хайде сега. — Той преметна крак върху крак. — Регистрирах се с истинското си име. Капитанът ме познава. Алармените звънци със сигурност още не са замлъкнали, откакто снощи системата ви за резервации е изплюла данните ми. — Мартин посочи към телефона върху безупречно подреденото бюро. — Повикайте го.

Лекарката нервно посегна към ухото си. Завъртя между пръстите си перлена обеца, сякаш бе регулатор на вътрешния ѝ глас, който би могъл да ѝ каже как да постъпи в момента. Въздъхна и без да изпуска Мартин от очи, извади мобилен телефон от джоба на униформата си. Натисна едно копче и задържа слушалката на ухото си. След третото позвъняване някой отсреща вдигна.

Доктор Елена Бек изрече само три думи: „Той е тук“. После му подаде телефона.

Глава 14

— Добре дошли на борда, господин Шварц!

Мартин се изправи. Мъжът от другата страна на линията имаше твърд, леко дрезгав глас. Говореше немски с едва доловим славянски акцент. Мартин прецени, че е в началото или в края на петдесетте. Гласът му се стори познат, но не извика познат образ в съзнанието му.

— Кой сте вие? — Мартин очакваше капитана, ала страхливецът не се осмеляваше дори да говори с него по телефона.

— Казвам се Егор Калинин — отговори собственикът на компанията. — Надявам се моят кораб да ви харесва.

— Искате да кажете вашият затвор. Къде е момичето?

Егор хлъцна развеселен:

— Аха, вече сте говорили с Герлинде Добковиц.

Мартин се поколеба. Една пауза, която Калинин използва, за да му разясни, че е прекрасно осведомен за всяка една от стъпките му на борда.

— Надявам се, не сте си помислили, че една откачена стара вещица ви е повикала на помощ. В действителност аз ви исках на борда. — Хълцането стана по-високо. — Дъртата Добковиц си мисли, че ме е изиграла, като е ви е дала информация, но всъщност само е попаднала в един от моите капани.

Мартин кимна. Той вече си беше помислил това. Действително не си бе променял секретния номер, ала нямаше и причина да го прави. Със сигурност адвокатите му го знаеха, но никога не биха го оповестили в документите по делото. Милиардерът трябва да бе разполагал с отлични източници и умишлено бе дал на Герлинде документацията, върху която предварително е драснал номера му.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Мартин. Той обърна гръб на лекарката и се доближи до прозореца на каютата. Слънцето тъкмо залязваше и хоризонтът над морето бе обагрен в червеникави отблясъци.

— За да спечеля доверието ви.

— Като ми признавате, че манипулирате хората?

— Да, аз съм честен човек. — Егор се засмя. — С ръка на сърцето мога да ви призная, че трябваше да използвам Герлинде, за да ви спечеля като сътрудник. Ако аз или Бонхьофер ви се бяхме обадили, вие никога нямаше да се качите на борда.

— Сътрудник ли казахте?

— Да, искам да ви наема.

Сега Мартин се засмя:

— Като какъв?

— Като терапевт. Работете с нашия пасажер 23.

Мартин се чукна по главата:

— Аз не съм детски психолог.

— Но сте следвали психология.

— Това беше отдавна.

— Освен това благодарение на професията ви знаете как да се държите с травмирани жертви. Под прикритие. Погрижете се за малката. Открийте къде е била Анук последните два месеца.

Мартин притисна ръка към студеното стъкло на прозореца и поклати глава:

— Защо да ви помагам в отвличането на едно момиче?

— Защото нямате друг избор.

— Нима заплашвате, че малката ще изчезне, ако официално оповестя за случая?

— Вие го казахте.

Стори му се, че чу отнякъде малко кученце, но не бе сигурен.

— Бонхьофер смята, че след трагедията не ви слуша много главата — каза Егор. — Но въпреки всичко сте достатъчно мъж, за да разрешите загадката около Анук Ламар. И с това може би собствената си травма. Та вие имате личен интерес в този случай. Не съм ли прав?

Мартин мислеше за мечето, което сега се намираше в сака му, и погледа към лекарката, която по време на разговора не бе помръднала и на сантиметър. Тя все още стоеше пред стола с ампула в ръка, изглеждайки като някой, който се чувства не на място на собственото си парти.

— Мисля да се обадя на властите — отвърна той.

Доктор Бек кимна едва забележимо — един несъзнателен жест на одобрение.

— И какво ще им кажете? — Гласът на Егор стана по-дълбок, имитирайки съвсем не зле баритона на Мартин. — Здравейте, аз съм Мартин Шварц, типът, който веднъж вече даде на съд корабната компания „Калинин“ и един от техните капитани. Да, знам, тогава никой не искаше да ми повярва, че семейството ми не се е самоубило, при все че всички доказателства сочеха обратното. Да, пресата писа, че съм бил заслепен в мъката си и въпреки напоената с хлороформ кърпа съм търсел виновник за трагедията. Тогава изгубих всички процеси и доверието в личността ми. Но този път наистина имам доказателства, че на кораба става нещо нередно. — Егор се засмя, сякаш бе разказал неприличен виц.

— Ще ме изслушат — отвърна Мартин. — Този път има твърде много свидетели.