Читаем Кобрата полностью

На Плаза де Боливар — площадът носи името на великия освободител — се издигат някои от най-старите сгради не само в Богота, но и в цяла Южна Америка. Това е центърът на Стария град.

Тук са били конквистадорите, довели със себе си в своята неистова страст към Бога и златото първите католически мисионери. Някои от тях — до един йезуити — през 1604 основали година училището „Свети Бартоломей“ в един от ъглите на площада, съвсем наблизо до църквата „Свети Игнатий“ в чест на техния основател Лойола. В друг ъгъл се издига оригиналният Национален провинциалат на Обществото на Исус.

От няколко години провинциалатът официално е преместен в съвременна сграда в по-новата част на града. Но в изпепеляващата жега, въпреки благата на модерната технология в лицето на климатиците, провинциалният епископ брат Карлос Руис продължаваше да предпочита студените камъни и подови плочи в старите сгради.

Точно тук бе избрал той да посрещне американския посетител в едно влажно декемврийско утро. Седнал зад дъбовото си писалище, докарано преди много години от Испания и вече почерняло от времето, отец Карлос отново отвори писмото, съдържащо молбата за тази среща. То идеше от неговия брат во Христе — директора на Бостънския колеж и беше невъзможно да се откаже, но любопитството не е грях. Какво би могъл да иска този човек?

Пол Деверо бе въведен от млад послушник. Провинциалът стана и прекоси стаята, за да го поздрави. Посетителят бе на възраст близка до неговата — библейските седемдесет години. Беше възслаб и изискано облечен: копринена риза, клубна вратовръзка и кремав ленен костюм. Никакви джинси или щръкнали изпод яката косми. Руис си помисли, че за първи път вижда американски шпионин, но писмото от Бостън казваше нещата пределно прямо.

— Отче, правя го с нежелание, но се налага да започна с една молба: възможно ли е да гледаме на всичко казано в тази стая като на изповед?

Брат Руис наклони глава и покани с жест госта си да седне на един от тапицираните изцяло с кожа кастилски столове. После се върна на мястото си зад писалището.

— С какво мога да ти помогна, синко?

— Помолен съм от не кой да е, а лично от моя президент, да се опитам да ликвидирам кокаиновата индустрия, която нанася тежки поражения на моята страна.

Нямаше нужда повече да обяснява защо е дошъл в Колумбия. Думата „кокаин“ бе предостатъчна.

— Това вече е опитвано многократно. Не преувеличавам. Но апетитът на страната ви е огромен. Ако не съществуваше този ненаситен и прискърбен апетит към белия прах, нямаше да има и производство.

— Така е — призна американецът, — търсенето винаги води до предлагане. Но е вярно и обратното: предлагането създава търсене. Ако не веднага, то след време. Ако предлагането замре, апетитът постепенно ще угасне.

— Не стана така по време на прохибиционизма.

Този финт бе познат на Деверо. Забраната на алкохола се бе оказала катастрофа. Тя просто бе създала огромен подземен свят, който след отмяната й се бе прехвърлил във всички останали престъпни дейности. И с годините за Съединените щати цената на това неразумно решение се измерваше с трилиони.

— Смятаме, че сравнението е неудачно, отче. В крайна сметка чаша вино или уиски могат да се налеят от хиляди бутилки.

Намекът беше: „Но кокаинът идва само оттук“.

— Синко, ние в Обществото на Исус се опитваме да бъдем сила на доброто. Но знаем от горчив личен опит, че забъркването в политиката или държавните дела обикновено води до катастрофални резултати.

Деверо бе прекарал целия си живот в шпионажа. И отдавна бе разбрал, че най-голямата разузнавателна агенция на света е Римокатолическата църква. Благодарение на вездесъщото си присъствие тя виждаше всичко, а чрез изповедите чуваше всичко. Самата идея, че в течение на хилядолетие и половина тя никога не е поддържала императори и принцове или не им се е противопоставяла, бе най-малкото забавна.

— Но видите ли някъде зло, се борите с него, нали така?

Провинциалът бе прекалено опитен, за да се хване.

— Какво очакваш да получиш от Обществото, синко?

— Вие сте навсякъде в Колумбия, отче. Младите ви служители са във всяко кътче на всеки град и село…

— И очаквате от тях да станат информатори? За вас? Които се намирате далече във Вашингтон? Да не забравяме, че и за тях тайната на изповедта е свята. Онова, което чуват в тясната стаичка, не може никога да бъде разкрито.

— Но ако отплава кораб с товар отрова, която ще унищожи безброй младежи и ще остави след себе си само нещастие, нима и това знание е твърде свято?

— И двамата знаем, че изповедта е свещена.

— Но един кораб не може да се изповяда, отче. Давам ви думата си, че нито един моряк няма да пострада. Залавянето и конфискацията са абсолютната граница, която няма да прекосим.

Той знаеше, че ще му се наложи да се изповяда, че е лъгал. Но този грях щеше да бъде признат пред друг свещенослужител. Не тук. И не сега.

— Това, което искате, е крайно рисковано. Хората зад тази отвратителна търговия са зли и не знаят милост.

Вместо отговор американецът извади от джоба си нещо: малък мобилен телефон.